Почти привършваше салатата, когато и пишещата машина в офиса замлъкна. Настъпи тишина — изглежда, че Куоръл четеше написаното. Чуха се още няколко бързи удара по клавишите и след малко той изхвръкна от офиса, за да пъхне „произведението си“ в мазните й ръце.
— Готово, шефе! Докато го четете, ще измия тези чинии. И тогава ще си поговорим пак.
Верити се зачете, отчаяно търсейки нещо, за което да се хване и да го отпрати.
— Години — 37? Не подозирах, че сте на толкова.
— Благодаря. Добре, че косата ми не е побеляла.
Очите й преминаха към следващия ред и тя го погледна невярващо.
— Образование — доктор на историческите науки във „Винсънт Колидж“.
— Да, така е. Няма да го използвате срещу мен, предполагам?
— В каква област на историята сте специалист — настоя подозрително Верити.
— Ренесанса. Експерт съм по военна история: оръжия, бойна стратегия.
Джонас изглеждаше напълно погълнат от миенето на съдове.
— Да, разбира се! Сега ще ми кажете, че притежавате няколко нефтени кладенци в Тексас, че имате спестени няколко милиона, и че миенето на чинии ви е хоби.
— Съжалявам, ако не ми вярвате, но е истина. Обадете се в колежа и проверете. След като завърших, останах да преподавам там няколко години, така че всички ме познават.
Верити се бореше със съмненията си. Очакваше всичко, но преподавател по ренесансова история вече бе прекалено. Спомни си, като дете колко запленена беше от тази кървава, брилянтна, променяща света епоха. Едва сега осъзна, че е била права преди малко, когато бе определила цвета на очите му „като флорентинско злато“.
— Няма защо да се обаждам. Ще се оправя и сама. Кажете ми нещо за Ренесанса?
— Говорите ли италиански?
— Не.
— Е, по-добре щеше да звучи в оригинал, но ще се опитам да го преведа.
Джонас замълча, опитвайки се да събере мислите си.
Верити скръсти ръце на гърдите си.
— Какво беше това?
— Груб превод на малко известен поет от тази епоха. Впечатлена ли сте?
Тя не отговори веднага. Чувстваше се още по-объркана. „Мога ли да изхвърля на улицата човек, който знае наизуст ренесансовата любовна поезия?“ Но си спомни, че и известните убийци от петнадесети шестнадесети век също са пишели стихове. Дори това е било нещо като традиция за тогавашните благородници. Еднакво високо се е ценяло умението да твориш поезия и да отправяш смъртоносни удари с рапира.
— Не особено, защото този стих ми е непознат. Чела съм доста ренесансова поезия, но не си спомням тази ваша малка „песничка“.
— Още една причина, да бъдете впечатлена, нали?
— Добре, впечатлена съм, но не съм сигурна, че поезията помага особено в миенето на чинии.
— Мога да ви рецитирам и малко от Макиавели, ако предпочитате. Например, за изкуството да преодолявате страховете си.
— Не, няма нужда. Чела съм достатъчно от него. А както виждате, мога да поема рискове, след като притежавам ресторант и го управлявам успешно.
— Е, това вече ме учудва. Ако не е тайна, защо сте чела точно Макиавели2?
— Баща ми го обожава. Смята, че теориите му за политическо оцеляване са валидни и днес. Затова, когато бях малка, ме накара да прочета няколко негови книги — Верити сведе очи обратно към листа в ръцете си. — Виждам, че сте бил доста дълго в ресторантьорския бизнес. Например, в бара „Зелената вещица“ на Вирджинските острови.
— Да, хубаво местенце — истински капан за туристи.
— След това кръчмата „Пристанищни светлини“ в Таити?
— Интересно място, нямаше много хора с аристократични обноски да ти досаждат.
— Бар „Морски пътник“ в Манила?
— Клиентелата беше предимно от американски моряци. Там научих доста интересни неща. Например, какво да правиш, когато те нападнат с нож. Нали ви споменах, че съм много добър при усмиряване на размирници?
— Няма съмнение — каза меко Верити. Постепенно започваше да се успокоява. „Дори и да не е ходил по всички тези места, фантазията му работи добре.“
— Какво ще ми кажете за кръчмата „Хайде да си легнем“?
— Намира се в Хаваи. Нищо особено, още един моряшки вертеп, но с малко по-висока категория от този в Манила. Имаше и доста туристи, най-вече японци.
— Хм, името е доста странно — Верити прочете следващото заведение в списъка и замълча за момент. — Мексико, бар „Ел Торо Рохо“?
— Да, интересно, че там имаше повече американци, отколкото местни. Поети, писатели, решили да прекарат своята почивка, пиейки евтина текила3.
— Познати са ми тези хора. Посещавала съм този бар. Само преди два месеца бях в Пуерто Валерта.
Куоръл спря за момент да мие и я погледна учудено.
— Какво търсехте на такова злачно място?
— Търсех баща си — рече разсеяно Верити и смръщи чело. — Надявам се, че в действителност сте работил във всички тези заведения?
Джонас не й отговори.
— И открихте ли го?
Верити поклати отрицателно глава.
— Не, но това не е голям проблем. Татко има навика да изчезва, а после неочаквано да се появява — тя се обърна и тръгна към офиса. — Извинете ме, ще се върна след малко.
Джонас изпусна тигана, който миеше в момента.
— Хей, какво става?
— Само ще позвъня на няколко телефонни номера — устните й се разтегнаха в усмивка. — Продължавайте, нали обичате да миете чинии.
За момент той замълча и продължи да я гледа замислено. Усмивката й го разконцентрираше.
— Добре ли ви разбирам? Готвите се да се обадите в тези барове?
— Да, аз винаги изисквам препоръки за новите си работници. Нима си мислехте, че ще се поколебая да позвъня до Таити, Манила или Мексико.
Джонас изтри мокрите си ръце.
— Да, защото повечето хора се страхуват да телефонират дори извън щата.
— Е, имам добри новини за вас. И аз доста съм пътувала. Прекарах година и половина в Таити, три месеца в Манила, година в Мексико и още една в Хаваи. Сигурно ще ви изненада фактът, че местата, в които сте работил, са ми познати.
Куоръл я погледна този път искрено изненадан.
— Но това не е възможно. Сигурно се шегувате.
— За мое съжаление, е така. Това бе част от детството ми. Баща ми ме водеше на всички места, които
