Настъпи мълчание, докато Колби късаше марулята.
— Сега започвам да разбирам — каза той най-после.
— Какво?
— Има толкова неща, които не знам за теб.
Даяна се усмихна в чашата си с вино.
— Искаш да кажеш, че сега, когато постигна, каквото търсеше с мен, най-после започваш да се интересуваш от мен?
— Винаги казвам, всяко нещо по реда си. Умея да степенувам приоритетите и повярвай ми, да правя любов с теб беше на първо място в списъка. Къде държиш зехтина и оцета?
— Във второто шкафче вдясно.
Когато Колби отвори не където трябва, Спектър се заинтригува и го предупреди с ръмжене.
— Какво му става сега, по дяволите? — попита Колби.
— Току-що отвори шкафа, където държа кучешката му храна. Може би ти няма доверие, докато се въртиш около храната му.
— Може би не трябва да ми се доверява. Ние сме врагове. — Колби леко се усмихна и затвори вратичката на шкафа. — Интересува ме само дали ти ми имаш доверие или не. Вярваш ли ми, Даяна?
Тя отпи от виното си и се загледа в него.
— Все още не те познавам много добре.
— Опитваш се да избегнеш въпроса. — Той се наведе през плота, облицован с плочки, и взе чашата, която тя беше наляла за него.
Даяна си пое дълбоко въздух.
— Сигурно донякъде ти имам доверие, в противен случай нямаше да направя това, което направих с теб днес следобед.
Колби кимна със задоволство.
— Да, и аз така си го представях. — Той се обърна към марулята. — Казвал ли съм ти, че правя най- вкусната салата „Цезар“ на света?
— Не, не си спомням да си го споменавал.
— Чакай само да я опиташ.
— Къде се научи да готвиш? — попита Даяна с любопитство.
— От книгите. Трябваше да отглеждам детето си, нали си спомняш? Реших, че дължа на Брандън повече от замразена вечеря и пица, въпреки че той пак щеше да е доволен. От книгите научих много неща за това как се отглежда дете. Освен това, открих, че в книгите не всичко е правилно.
— Да, не мога да си представя обратното. Колби, ти искаше ли дете?
— Не, не и на деветнадесет — отвърна той, иронично изкривявайки устни. — Но нямах голям избор. Един хубав ден се появи Брандън и реши въпроса. Нямах време да мисля искам или не искам дете. Вече имах. А ти?
Този твърде личен въпрос я изненада. Колби не задаваше такива въпроси. Даяна впери поглед във виното си.
Искаше й се той да проявява любопитство спрямо нея, но не и по този въпрос. Не беше готова да му даде пълен и ясен отговор, затова му поднесе само част от истината.
— Преди време си мислех понякога за това. Но така и не се появи нито подходящият момент, нито подходящият мъж.
— Изобщо ли?
— Ами, имаше един мъж, когато бях в самото начало на кариерата си. Бях на около двадесет и пет. Мислех си, че той е човекът. За известно време нещата вървяха много добре. Но се оказа, че когато се появил в живота ми, преживявал раздяла с предишната си любов. Щом се появи бившата му любовница, той осъзна, че тя е жената, която желае.
— И те заряза?
— Бях изключително благодарна, че бившата се появи преди, а не след сватбата — сухо отвърна Даяна. — Както и да е, след този случай се отказах да мисля за семейство и насочих вниманието си кариерата. Сега съм на тридесет и четири и съм доволна от това, което съм постигнала.
— И не си се замисляла какво си пропуснала?
— Не особено. Поне не често. Имам пълноценен живот, който се дължи на успешна кариера, добри приятели и разнообразни интереси. Така или иначе, не мисля, че от мен щеше да излезе страхотна майка — добави тя, опитвайки се да внесе лекота в неочаквано напрегната атмосфера. — Никога не съм била обсебена от децата, а и мисълта да си имам дете, докато бях тийнейджър, щеше да ме травматизира.
— Да, понякога е трудно. Но се справяш като вършиш това, което трябва. Сега, когато съм един квалифициран експерт, съм изключително щастлив, че мога да се оттегля от сцената. Отглеждането на деца е работа за двадесетгодишни със светнал поглед, които не знаят в какво се забъркват.
— Вярвам, че е така. — Тя се изправи. — След тридесет годишна възраст, човек е достатъчно зрял, да си даде сметка каква отговорност е всъщност това. А на тридесет и четири, бих била абсолютно ужасена от перспективата да забременея.
Колби изведнъж я погледна разбиращо.
— Това би внесло хаос във внимателно структурирания ти живот, нали? Би променило всичко за теб.
— Да, честно казано, така е — не забави отговора си тя, докачена от тона му. — Говориш така, сякаш според теб, няма да е зле да променя всичко в живота си.
Колби наряза един кърваво червен домат на тънки резенчета.
— Да — рече той. — Едно дете определено би променило всичко за теб.
— Е, за това поне не бива да се тревожа, не е ли така? — твърдо отвърна тя.
— Да — съгласи се той. — Поне за това не бива да се тревожиш. Но може би би могла да направиш някои други, не толкова драматични промени в живота си.
— Например?
— Например да се преместиш да живееш при мен до края на лятото. И тъй като съм щедър човек, дори съм склонен да взема и глупавото ти куче.
Четвърта глава
Не му се хареса отговорът й, но той го понесе с обичайното си самообладание. Вероятно, тъй като беше убеден, че няма да му отнеме много време да промени решението й.
— Помисли — беше й казал. — Не е необходимо да вземаш решение в този момент. Някой друг път ще поговорим пак.
След като Колби си тръгна същата нощ, Даяна дълго мисли за прикритата му самонадеяност. Може би той имаше право. Та тя вече спеше с него. Защо да не се премести?
За лятото.
Дълбоко в себе си Даяна знаеше, че именно това не й беше приятно. Намеренията на Колби Савагар стигаха само до края на лятото. Беше достатъчно откровен в това отношение.
Даяна неспокойно отмести завивката и стана от леглото. Спектър също се изправи, когато тя облече робата си и намери пантофите си. Той я погледна въпросително.
— Искаш ли среднощна вечеря?
Огромните, увиснали уши на Спектър щръкнаха бдително и той се присламчи към Даяна, която закрачи по коридора.
— Няма нужда да те питам втори път, нали? И двамата с Колби не чакате покана що се отнася до храната.
Може би Спектър хич не го беше грижа дали го сравняват с най-големия му съперник, но си замълча по въпроса. Той внимателно наблюдаваше, докато Даяна извади една кучешка бисквита и му я подаде. Изключително грациозно той пое бисквитата от ръката й и на един дъх я погълна.
— Бога ми, какви огромни зъби — рече Даяна и взе за себе си една бисквитка. — Колби е прав. Като гледа зъбите ти човек наистина се замисля как си се прехранвал, преди да намериш това уютно местенце
