при мен и да ми станеш приятел.
Спектър се ухили съпричастно посвоему. За съжаление единственият резултат от усмивката му беше, че показа всичките си зъби.
— Не прави така — твърдо заповяда Даяна. — Напомняш ми за Колби.
Тя седна до кухненската маса, за да изяде бисквитката си. Наблизо лежеше екземплярът от „Шокиращата долина“, който Колби й беше дал няколко седмици по-рано. Все още се опитваше да изличи от съзнанието си десета глава, която чете предния ден.
Поколеба се за миг, но не устоя, и отвори книгата, за да разбере какво се случва на главния герой, мъж на име Донъли.
В тези последни секунди единствената му мисъл беше, че не беше редно такова злостно същество да приема невинна маска. Едно чудовище трябва да прилича на чудовище. Човек трябва да може да различи доброто от злото от пръв поглед.
Но той беше твърде заслепен за истината и сега тя го убиваше. Бавно, ужасяващо, безмилостно го убиваше.
Даяна леко потрепери и бързо затвори книгата. Беше достатъчно разумна да не чете „Шокиращата долина“ по това време на нощта. Погледна към Спектър.
— Според мен, Донъли ще се справи — рече тя на кучето. — Но от цялата тази работа на нас ще ни изтръпнат партенките. Ти как смяташ, откъде черпи идеи авторът на романи на ужасите? Мисля, че не ми се иска да имам сънищата на Колби.
Тя стана и понечи да изключи осветлението в коридора. Писмото на Арон Краун лежеше на масичката до вратата. Даяна си спомни реакцията на Колби.
— Този мъж си мисли, че има право да чете писмата ми, след като вече е бил с мен. Спектър, нещо ми подсказва, че Колби е от мъжете с чувство за собственост. Освен това, е арогантен, горд и може да има зъб на цял куп народ. Чудя се защо ли се е върнал във Фулбрук Корнърнс това лято.
Спектър я удостои с поглед, който красноречиво казваше „Кой го е грижа?“ После се прозя и тръгна по коридора към спалнята.
Колби вдигна поглед от компютъра и се загледа в утринното слънце, което огряваше долината. В далечината водопадът „Окованата жена“ изригваше като сребърен вулкан и се стичаше по скалите. Тялото на Колби се стегна щом си спомни събитията от вчерашния следобед.
Опасенията му от последиците от правенето на любов с Даяна едва ли не се сбъдваха. Вместо да утоли жаждата си към нея, тя нарасна.
Защо му отказа, когато той я помоли да се премести при него? Та те вече спяха заедно. Струваше му се нелепо да не живеят в една къща през лятото. Колби смяташе, че тя не е от хората, които ги е грижа какво си мислят околните за начина й на живот, но може би всъщност беше такава.
Все още той не знаеше за нея толкова много неща. Сега, когато имаха физическа връзка, Колби започваше да осъзнава колко отчаяно искаше да научи още и още.
Напористото му любопитство го притесняваше. От една страна, това не беше в стила му. От друга, тя дори не беше неговият тип. Твърде самостоятелна, твърде уверена със способността си да се грижи за себе си и твърде съсредоточена в кариерата си. Типична амазонка от двадесети век.
Нещо в нея му подсказваше, че всъщност тя няма нужда от мъж в живота си. Човек трябваше дяволски да се потруди, за да я убеди, че и той си има потребности, били те само в леглото. Даяна наистина беше различна от всички останали жени, които той изобщо познаваше.
Но по някакъв начин Колби усещаше, че си приличаха по това, че и тя разчиташе само на себе си, беше свикнала сама да поставя правилата на живота си, имаше собствено мнение за всичко. Не очакваше да й се бъркат или да се опитват да разчистват каквато и да била бъркотия, в която е попаднала. Очевидно се грижеше за себе си сама от доста дълго време.
Дълбоко в душата си таеше чисто женска гордост, която според него, щеше неминуемо да се противопостави на собствената му мъжка увереност.
Но той изпитваше дълбоко удовлетворение, че успяваше да я накара да тръпне в обятията му.
— По дяволите.
Ако продължаваше да мисли за нея, щеше да се побърка. Трябваше да завърши една глава днес. Колби запамети текста на екрана и се изправи. Работеше от шест часа. Беше време да прибере пощата си. Ако отидеше в пощата към десет и петнадесет, сигурно щеше да срещне Даяна и можеха да изпият по едно кафе заедно. После можеха да кроят планове за вечерта.
Двадесет минути по-късно той се усмихна, докато паркираше пред пощенската станция. Даяна вече беше там. Усмивката му помръкна щом се сети за писмото, което тя беше получила вчера. Надяваше се, че друго такова от шефа й нямаше да има. Колби прочете достатъчно от съдържанието, за да разбере, че не го харесва.
Не би харесал никой мъж, който си мислеше, че може да пише на Даяна така приятелски и фамилиарно. Този идиот умоляваше Даяна да се върне на предишната си работа и нещо в тона на молбата наистина подразни Колби. Арон Краун звучеше така, сякаш имаше претенции към Даяна или права над нея.
Колби се измъкна от джипа и мина покрай буика на Даяна. От предната седалка Спектър го изгаряше с поглед.
— Откажи се, голямо, грозно куче, нищо не можеш да направиш. Аз дойдох, за да остана.
Колби чу, че Спектър изръмжа.
— Хей, Савагар!
Колби се обърна щом долови познатия глас. От отсрещната страна на улицата му махаше Еди Спунър. Колби отвърна на поздрава му.
— Добро утро, Еди. Как я караш?
Еди нехайно огледа улицата и после прекоси. Беше облечен в обичайните си дрехи, износен работен комбинезон и тежки боти. На главата си носеше шапка с козирка. В този миг бършеше ръцете си в един мазен парцал. Усмивката на лицето му беше обнадеждаваща.
— Не се оплаквам — рече Еди. — Очаквах те тази сутрин. Какво ще кажеш за една бира, както си говорихме?
Колби мислено въздъхна, но си рече, че не може повече да отлага. Двадесет години бяха много време, но никак не можеше да забрави, че на времето Спунър беше най-близкият му приятел във Фулбрук Корнърс.
— Разбира се, Еди. Добре звучи.
— Намини довечера към къщи. Свършвам работа в пет.
Последното нещо, което му си искаше на Колби, беше да си пропилява вечерта на маса с Еди Спунър. Имаше далеч по-интересни планове.
— Ами, тази вечер съм зает, Еди.
— Пак онази Прентис, нали? Мисля, че те разбирам. Наистина изглежда засукана. Много готина с тези върховни дрехи. Но обзалагам се, че е голям залък за…
— Мери си приказките, Спунър.
Еди премигна, стъписан от острото предупреждение. После усмивката му се разтегна и с ръце показа, че е съгласен.
— Добре, добре, ясно. Без обиди. Е, кога да се видим за бирата? Стари приятелю, има доста неща да си кажем. Утре имам свободен ден.
Колби реши, че е най-добре да уговори час и да приключи с това.
— Така. Да кажем, утре. Аз работя преди обяд. Следобед ще намина у вас. Бирата ще е от мен. Става ли?
— Разбира се. Екстра — съгласи се Спунър радостно. — До утре.
— Да. — Колби гледаше как Спунър пресича улицата. Всички в града, говореха преди, че от Еди Спунър нищо няма да излезе. Но същото казваха и за Колби Савагар.
Относно Колби грешаха, а и Еди успяваше да се задържи на работа с пълен работен ден, така че може би не бяха прави и за него. Очевидно Спунър не получаваше шефска заплата, но не живееше и от подаяния. Браво.
