Тя вдигна рамене.
— Никога не си ме питал.
— Да — призна той. — Не съм те питал, така е.
Робин изглеждаше безкрайно изненадана.
— Но аз си мислех, че сега положението на жените е различно.
— Понякога е различно. Понякога не. В повечето случаи не е. Не и по високите нива в бизнеса.
— Как можеш да си сигурна, че в следващата ти работа положението ще е по-добро? — попита младежът.
— Добър въпрос — каза Даяна, опитвайки се да овладее гласа си. — Това е един от рисковете, пред които са изправени жените в бизнеса. Единственият начин, когато със сигурност ще знам, че ще ми е по- добре, ако започна свой бизнес. — Тя погледна Робин. — Робин, ти за каква кариера мечтаеш?
Робин нервно захапа устна и бързо погледна Брандън.
— Не съм сигурна още. Искам да кажа, че не съм мислила много. Вероятно ще зависи от това, с което се занимава Брандън. Тоест, ако, ами… — тя внезапно млъкна.
— Разбира се, че не съобразяваш решението си за кариера с това, с което се занимава Брандън, или пък с факта, че се жените — рече Даяна искрено изненадана. — Всяка жена носи отговорност сама за себе си.
— Звучите като онези феминистки хардлайнерки, които изучаваме в колежа — измънка Робин.
— Не — с лекота рече Даяна. — Просто съм практична. Видяла съм доста от живота и света и знам, че когато картите са свалени, можеш да разчиташ единствено на себе си. Нали така, Колби?
Колби внимателно я наблюдаваше.
— Да. Точно така. Искаш ли още едно тако, Даяна?
Тя се засмя и се изправи.
— Не, благодаря. Ядох достатъчно. Беше чудесно ястие. Вие с Брандън се справихте чудесно с готвенето, мисля, че ние с Робин можем да се справим със съдовете. Нали, Робин?
Момичето неохотно кимна. На Даяна й се стори, че тя не искаше да се отделя от Брандън дори на няколко фута. Но стана и започна да прибира чиниите.
— Това е една порутена, стара къща, нали? — каза Робин, следвайки Даяна в кухнята.
Даяна огледа старата двуетажна сграда. Беше прилично стегната, но не можеше да се отрече атмосферата на запуснатост и потиснатост. Подът скърцаше. Стените бяха голи. Кухненските уреди бяха стари. Коридорите бяха мрачни. Мебелите и завесите бяха толкова избелели, че трудно се различаваше оригиналния десен.
Нещо в старата къща на леля Джес навяваше тишина, мистериозност и тъга, сякаш несбъднатите й мечти все още витаеха наоколо.
— Да, малко потискащо е. Съвпада с представата за къща, в която живее автор на романи на ужасите — бързо отвърна Даяна.
Робин отново захапа устни.
— Господин Савагар ме мрази.
— Не ставай глупава. Не може да те мрази. Едва те познава. Не му се харесва идеята за вашия брак с Брандън. Смята, че и двамата сте много млади.
— Брандън каза, че баща му се оженил на осемнадесет.
— Именно за това не одобрява Брандън да се жени на същата възраст. Ясно му е, че на осемнадесет човек е твърде млад за такова обвързване.
— Вие сте на страната на господин Савагар, нали?
— Не съвсем. Е, имам си мнение за някои неща. И ще ти призная, че според мен, жената не трябва да мисли за брак, преди да е започнала собствена кариера. Просто рискът е твърде голям.
— Говорите точно като моите родители. Те все се опитват да ми казват какво да правя. Държат да диктуват живота ми. Мислят си, че все още съм дете и се отнасят към мен като към дете.
— Вероятно просто не желаят да правиш сериозни грешки на твоята възраст — успокояващо рече Даяна със съзнанието, че изобщо няма компетенциите да изнася лекции на една тийнейджърка относно това как да живее. Нямаше абсолютно никакъв опит в отглеждането на деца.
— С Брандън сме възрастни. Можем сами да вземаме решения.
— Възрастните хора нямат чувството, че е необходимо да заявяват на околните, че са възрастни.
— Какво означава това? — Робин беше искрено изненадана.
— Няма значение.
— Изглежда хората, които не желаят ние да се женим, не знаят за какво говорят — продължи тя откровението си. — Вие, например. Вие сте доста по-голяма от мен и никога не сте се омъжвала. Да не мислите, че искам да остана като вас? Вижте и господин Савагар. И той не е женен. Моите родители са женени, но непрекъснато си крещят. Работата е, че никой от вас не знае какво е истинска любов.
Даяна забеляза как се надигат сълзите в очите на Робин и я удостои с изкривена усмивка.
— Може и да си права.
Пета глава
— Нямаше търпение да се махнеш, нали? — попита Колби час по-късно, когато последва Даяна в къщата й. Той захвърли ключовете на колата й върху масичката в коридора. Беше настоял да я закара до дома й и възнамеряваше да се прибере пеша до своята къща. — Напълно те разбирам. Аз самият бих искал да избягам от тази бъркотия.
— Често срещана ситуация, Колби. Просто двама млади хора са обхванати от мъката на първата любов.
— Двама млади глупаци, искаш да кажеш. Лесно ти е да останеш спокойна. Не ти трябва да се справяш с това. — Той мушна пръсти в косите й. — Брак. Не мога да повярвам. След всичко, на което научих това хлапе. След всичките уроци, които му дадох, да не се обвързва с първата красавица, която се появи на пътя му. По дяволите, Даяна, какво ще правя?
— Не знам — отвърна нежно Даяна и му наля чаша бренди. Спектър замислено наблюдаваше. Тя му подхвърли една кучешка бисквита.
— Не мога да го оставя да го направи. Ще съсипе целия си живот. А го очаква голямо бъдеще. Последното нещо, от което има нужда, е да се обремени със съпруга и може би няколко деца. Трябва да го накарам да го разбере. Не мога да го оставя да направи същата глупава грешка като мен.
— Спри да крачиш, Колби, Спектър става неспокоен.
Колби изруга на ум и погълна половината бренди от чашата. Мълчаливо се загледа в Даяна.
— Нямах представа колко си разстроена от положението си в „Карутърс и Йейл“
Тя отпи от брендито си замислено.
— Ще си намеря друга работа. Имам контакти в бизнес средите. Имам и завидна професионална кариера. Все нещо ще се появи.
— Сега говориш много спокойно, но когато по време на вечерята Брандън започна темата, стана ясно, че си минала през ада. Наистина дълбоко те е засегнало. Истинско бедствие за кариерата ти, нали?
— Такива неща се случват в бизнеса.
— Този твой шеф, Арон Краун, защити ли те?
— Арон ме увери, че е направил всичко възможно да защити позицията ми. Даде ми възможно най- добрата препоръка. Опита се да убеди ръководството, че е добре да спазят обещанието си за справедливо отношение към жените в управлението. Но висшето ръководство не се огъваше.
— Обзалагам се, че през цялото това време ти си се държала изключително хладнокръвно. Без сълзи. Без ярост. Без емоционални сцени и без обвинения.
— Едно от първите неща, които една жена научава в бизнеса, е че мъжете не уважават, да не говорим, че не разбират, типичните женски емоции, както ги наричат. За бизнес имиджа на една жена е много важно да не плаче, нито да губи самообладание в присъствието на мъжете, с които или за които работи.
— Може би управата на „Карутърс и Йейл“ би проявила поне малко уважение към някого, чиито ръце ги притискат за гушата. Ще ми се да опитам. Може би аз ще ги убедя да проявяват малко повече гъвкавост.
