— Да. — Колби реши, че късметът има разнообразни прикрити проявления.
— Винаги си излизал на повърхността. — Еди замлъкна за миг. — Днес видях хлапето ти в града. Познах го веднага щом влезе в бензиностанцията. Прилича на теб, но има очите на семейство Фулбрук, нали?
— Да. Има очите на Синтия.
— Ще го представиш ли на старата госпожа Фулбрук?
Колби леко присви устни.
— Шегуваш ли се? Видя го, когато се роди, и тогава заяви, че не желае да го вижда повече.
— Прочетох една от книгите ти. „Шокиращо…“, какво беше. — Спунър отвори още една кутия с бира.
Колби беше леко изненадан.
— Така ли? Мислех, че не обичаш да четеш.
— Телевизията обикновено е по-интересна от книгите, особено сега, когато Сам дава под наем филми в хранителния магазин. Взех си видео, а старият Сам има няколко парчета, които държи под щанда.
— Разбирам. Очевидно иска да е в крак с времето. Какво те накара да прочетеш „Шокиращата долина“?
— Не знам. Предполагам, че ми беше любопитно да разбера с какво се занимаваш. Хората не можеха да повярват, че ти си я писал. Първата седмица, когато я донесоха в магазина, Беси трябва да е продала поне стотина броя. По нейните думи всички в града искали да я прочетат. Може би се притесняваха, че сигурно си разказал за някои от местните хора в книгата.
Колби не успя да потисне мрачното си удовлетворение.
— Това беше първата ми книга, която попадна в основните класации за бестселъри.
— Стана ли богат?
Колби се усмихна.
— Не точно, но признавам, че някои неща за мен и Брандън се промениха.
— Винаги съм си представял, че от нас двамата, ти ще успееш.
Колби се подразни от горчивината и примирението в гласа му.
— Еди, и за теб не е твърде късно. Нямаш задължения. Нямаш жена и деца, които да те обвързват. Ти си само на четиридесет и една. Защо не се махнеш от този град и не пробваш някъде другаде?
— Разбира се. И какво да правя, например?
— Първокласен механик си. Винаги си разбирал от коли. Можеш да си намериш работа в Сиатъл или Портланд, или някъде в Калифорния. Добрите механици навсякъде ги търсят, особено от тези, които имат международни компании. По дяволите, някое от тези момчета може да те вземе на договор само, за да поддържаш БМВ-тата или мерцедесите им.
— Казах ти, Колби. Вече се опитах да се измъкна оттук. Нещата винаги се провалят. Никакво чудо не ме е навестявало, както е при теб.
— Няма никакво чудо, Еди.
— Кого се опитваш да заблудиш? Винаги си имал успехи. Не можех да повярвам, че си накарал Синтия Фулбрук да се омъжи за теб. Най-богатото и най-хубавото момиче в града. Никой не можеше да повярва. Месеци след като двамата си тръгнахте, хората говореха за това. Старата госпожа Фулбрук и мъжът й се надуваха, беснееха и те проклинаха под път и над път. Тогава старият Фулбрук хвърли топа и чухме, че Синтия загинала при автомобилна катастрофа. Оттогава старата госпожа Фулбрук не е същата. Да й е за урок, на старата вещица. Все си мислеше, че фамилията Фулбрук е по-добра от останалите хора.
Колби насочи внимание към една стара гума, която лежеше в предния двор. Не искаше да мисли за Маргарет Фулбрук.
— Кога почина баща ти?
— В годината, когато напуснах казармата. Пиян до козирката, както обикновено. Излязъл на лов и паднал от върха на водопада „Окованата жена“. Не е кой знае каква загуба. Да ти кажа право, малко се изненадах, че си е направил труда да остави къщата на мен. Разбира се, на кого другиго да я остави?
— Така си е. Ти си единственият му роднина. — Колби си спомни копелето, което беше баща на Еди. Когато беше пиян, ставаше много агресивен. Като малък Еди често страдаше от това.
Колкото и ексцентричен да беше животът му с леля Джес, колкото и емоционално пренебрегнат да се е чувствал той, докато Джес следваше творческите си търсения в поезията, поне никога не е бил подлаган на физическо насилие като Спунър.
Еди привърши бирата си.
— Все още ли мразиш този град, както преди?
— Да — отвърна Колби. — Все още го мразя.
— Защо се върна?
— Търсех място, за да завърша книгата, върху която работя. И реших, че е време да се отърва от къщата на леля Джес. Твърде много неприятности ми създава да я давам на туристи през лятото.
— Рали Броктън от „Недвижими имоти“ ми каза веднъж, че си му наредил да поддържа къщата и да я дава под наем през лятото.
— След като умря леля Джес не знаех какво да правя с нея.
— Значи си тук да се погрижиш за тази работа и да завършиш поредната книга на ужасите, а?
— Точно така. Мислех, че Фулбрук Корнърс може да ми предложи вдъхновение за писане — сухо обясни Колби.
— Вдъхновение? Тук? Шегаджия!
— Нали?
— Като си помисля, водопадът „Окованата жена“ може и да е вдъхновение за един писател на ужасите — бавно отбеляза Спунър. — Спомняш ли си онази нощ, която възнамерявахме да прекараме там?
— Спомням си.
— Ти на никого не каза, че не съм останал с теб в проклетата пещера.
— Нямаше смисъл.
— Май никога не съм ти благодарил, че си държа езика зад зъбите.
— Остави, Еди. Беше толкова отдавна. Сега няма значение.
— И аз така предполагах. Сега няма значение. Вече нищо няма значение.
Даяна стоеше и се взираше във водопада „Окованата жена“. Водните пръски мокреха косите й, вълнената й блуза и панталоните й с цвят от каки. Скалите в подножието на водопада бяха хлъзгави. Тя едва не падна на няколко пъти, докато се опитваше да се добере максимално близо, за да види скрития вход на пещерата. Все още не можеше да го забележи през гърмящата вода.
И все още не знаеше със сигурност защо дойде да погледне още веднъж водопада същия следобед. Нещо в това място я накара да се върне и отново да погледне. Тя се взираше нагоре, опитвайки се да си представи пътека зад бялата завеса. Скалата зад водопада беше отвесна и гладка. Нямаше вдлъбнатини като стъпала.
Но Колби беше казал, че двамата с Еди се изкачили до пещерата в нощта, когато се осмелили да останат там. Трябва да има пътека. Но тя просто не я виждаше.
Легендата за окованата жена започваше да я очарова. Сутринта се събуди с мисъл за нея, а и сега изглежда не можеше да я изхвърли от главата си.
Спектър тихо изскимтя до нея. Даяна разсеяно потупа овлажнената му козина.
— Какво има? Не ти харесва да си мокър, а? Никога не си се въодушевявал от банята. Е, хайде, ела. Мисля, че видяхме достатъчно.
Даяна се отправи към колата като внимателно стъпваше по мокрите скали.
— Чудя се дали Колби ще се съгласи да ми покаже какво има вътре в пещерата.
По целия път на връщане към къщата тя размишляваше над това. Едва когато Спектър рязко и предупредително излая, тя зърна силуета на човек, който търпеливо чакаше на входната площадка.
— Здравей, Брандън. Не очаквах да те видя тук. Как си днес?
Брандън се изправи и се усмихна нерешително.
— Здравейте, госпожице Прентис. Дойдох да ви видя. Татко отиде да види някакъв стар свой приятел.
