— Предполагам, защото е знаел, че не искате да имате нищо общо нито с него, нито с Брандън. Доколкото знам ясно сте изразила желанието си на погребението.
— Все още не желая да имам нищо общо с Колби Савагар. Но когато чух, че момчето е в града, помислих си…
Даяна си пое дълбоко въздух и рискува.
— Вчера Брандън ме попита за вас.
Сребристата глава рязко се извърна назад.
— За мен ли?
— Мисля, че проявява интерес към вас. Той няма други роднини, освен баща си. Съвсем естествено е, след като е във Фулбрук Корнърс да се замисли за роднините на майка си.
— Вероятно се чуди колко пари може да измъкне от мен. Момчето беше отгледано от баща си и сигурно онзи го е моделирал по свое собствено подобие.
Даяна прикри още една усмивка.
— Признавам, че Брандън доста прилича на баща си. Но определено има очите на майка си. Довиждане, госпожо Фулбрук. Сигурна съм, че сте заета, а аз трябва да прибера пощата си. До скоро. — Тя се отдръпна от колата.
— Момент, млада госпожице!
Приятно й беше да я наричат млада госпожица, помисли си Даяна доволно и се обърна.
— Да, госпожо Фулбрук?
— Ако имате поне малко разум, и капчица приличие и самоуважение, ще престанете да се виждате със Савагар. Той няма да ви направи нищо добро, а и копелето не заслужава да е щастлив, дори и за краткото време, докато сте край него.
Даяна я погледна удивена.
— Моля?
— Чухте ме. — В пламтящия й поглед имаше неумолима злоба. — Онзи ден в пощата видях как ви гледа. Той намира щастие с вас, а няма право на това. Няма право на каквото и да било щастие. Заслужава да бъде наказан за стореното на дъщеря ми. Спрете да се виждате с него!
Маргарет Фулбрук вдигна стъклото на прозореца, за да прекъсне всякакви разговори и след няколко секунди тежката кола се изниза от паркинга. Даяна стоеше и я наблюдаваше, докато се изгуби от поглед.
Осма глава
Когато след половин час Даяна влезе в къщата с покупки в ръце и Спектър по петите й, в първия момент тя не забеляза цветята във вазата върху масичката в коридора.
Яркожълтите и бели маргаритки ги нямаше. На тяхно място стоеше китка безцветни и увехнали цветя.
Даяна едва не изпусна пакетите.
— Спектър — прошепна тя.
Той веднага дойде и загрижено бутна носа си до бедрото й. После продължи напред, душейки в основата на масичката. Излая остро и я погледна.
— Някой е бил тук. — Даяна нервно се огледа. Знаеше, че в момента нямаше друг човек в къщата. Спектър щеше да полудее. Тя бавно отиде в кухнята, леко уплашена от това, което може би я очакваше.
Но там всичко си беше на мястото, нищо не липсваше. Тя пусна пакетите с покупки върху покрития с плочки плот, след което обиколи всички стаи. Спектър я следваше, усещайки неспокойствието й. Но за него беше ясно, че няма непосредствена опасност.
Даяна се върна в коридора и втренчи поглед в проскубаната връзка плевели.
— Това е някаква шега — рече тя на Спектър, опитвайки се да си вдъхне кураж. — Някой си прави доста странна шега. — Но имаше нещо познато в този номер. Трябваше й една минута, за да си спомни и тогава се сети. — Подобен случай имаше в книгата на Колби.
Извърна се, хукна към кухнята и грабна оттам „Шокиращата долина“. Докато разгръщаше страниците, за да намери епизода, пръстите й леко трепереха.
— Помогни ми, Спектър, ако той така си представя комедията, ще му извия врата. Никак не е смешно.
Бързо намери сцената в трета глава.
„Донъли тъкмо влизаше в дома си и откри, че един красив букет гладиоли беше заменен с дрипави мъртви плевели. Ужасът пресече тялото му като с нож, опирайки тъпо острие по нервните окончания на гръбначния му стълб. Той се взираше в плевелите и знаеше, че те бяха както покана, така и знак. Зловонието им изпълваше въздуха. Пропълзяваше от кристалната ваза като зъл дух от бутилка.
Покана и предупреждение.
Те бяха подвластни на тъмнината, която според местните хора, населяваше пещерата, а също бяха предупреждение за Донъли, който не приемаше тези легенди на сериозно.
Дива ярост го обзе. Той замахна и плевелите изскочиха от красивата ваза. Захвърли ги в огнището и доволно наблюдаваше как огънят лакомо ги изяжда.
Едва когато плевелите бяха вече пепел, Донъли се запита кой може да ги е сложил във вазата. Възможните отговори не му харесваха.“
Даяна бавно затвори книгата.
— И на мен не ми харесва никой отговор, Спектър.
Тя чу джипа на Колби и изтича от кухнята, а кучето се изстреля към входната врата. Щом Колби се появи на стъпалата, Спектър както обикновено, изръмжа предупредително.
— Даяна? — Колби влезе в къщата. Вратата зад него се тръшна. — Махай се от пътя ми, Спектър. Днес имам по-важна работа от това да разменям обиди с теб. Може би някой друг път. Даяна?
— Тук съм — тихо рече тя. Стоеше на прага на кухненската врата и го наблюдаваше как минава край плевелите и не ги забелязва.
Той сбърчи вежди.
— Нещо не е наред?
Очите му проследиха погледа й и се насочиха към масата до него. Първо изглеждаше изненадан, но после присви очи.
— Намерих ги тук, когато се прибрах преди няколко минути. Сутринта във вазата имаше маргарити. Колби, това напомня ли ти за нещо?
— По дяволите. — Той я погледна. — Да, напомня ми. Сцена от една моя книга.
— „Шокиращата долина“.
— Чак дотам. — Той сграбчи плевелите и ги понесе към кухнята, където ги хвърли при боклука. — Та, кой по дяволите, ги е сложил във вазата и защо?
Даяна скръсти ръце, несъзнателно затваряйки в себе си. Радваше се, че плевелите ги нямаше, но впечатлението от създалото се положение не можеше така лесно да се заличи.
— Не знам. Мислех, че ти може би имаш представа.
— Аз ли? — Той се навъси. — Но за какво говориш? Да не мислиш, че аз съм го направил.
— Хрумна ми, че това може да е някаква шега, за да ме подразниш, че толкова бавно чета „Шокиращата долина“.
Колби грубо изруга. Спектър предупредително изръмжа и се приближи до стопанката си. Колби не обърна внимание на кучето. Отвори вратата на хладилника и си взе кутия бира, която беше оставил преди няколко дни.
— За да ти е ясно за в бъдеще — рече той рязко, докато отваряше кутията. — Не си падам по такива шеги.
Даяна въздъхна с облекчение.
— Съжалявам — прошепна тя. — Просто за няколко минути бях много уплашена и сигурно ми е било по-лесно да приема, че ти си устроил този глупав театър, отколкото мисълта, че тук е влизал чужд
