— Не, не ме обичаш — удивително мъдро прозвучаха думите на Брандън. — Просто си търсиш някой, който да се ожени за теб, за да се измъкнеш от къщата на родителите си. Всеки мъж става за тази работа. Но ако имаше поне малко мозък, и себеуважение, щеше да се преместиш сама. Щеше да се научиш да се справяш с нещата сама. Просто искаш някой да се грижи за теб и да ти улеснява живота. Намери си друг шаран.
— Брандън.
Той не отговори и Робин се обърна към Даяна:
— Само ти си виновна. Брандън щеше да се ожени за мен, ако ти не беше се намесила. Ти провали всичко.
Даяна импулсивно направи крачка напред и сложи ръка на рамото на младата жена. Робин отривисто я отблъсна, но после с плач се строполи върху рамото й.
Дълго след като Робин беше избърсала сълзите си, Даяна се обърна и видя Колби мълчаливо да стои в дърветата зад тях. Без да продума той ги поведе към къщата.
— Глава дванадесета на „Шокиращата долина“ — обясни Колби час по-късно, докато двамата с Даяна седяха сами на входната площадка и ядяха сандвичи с риба тон. — Донъли става посред нощ и пада в купчина мръсотии от прясно изкопан гроб. Предполагам Робин не е могла да намери прясно изкопан гроб и е решила да мине с боклук.
— Не съм стигнала до там — призна Даяна. — Все още съм на глава десета. Бедното момиче. Има големи проблеми.
— Те са си нейни, а не наши и определено не на Брандън. Тя се опитваше да го използва.
— За да избяга от деспотичното си семейство.
— Всеки си има нещо, от което да бяга — хладно отсече Колби. — Отнема известно време, докато човек разбере, че единственият начин да избягаш от нещо, е да се освободиш. Не можеш да използваш другите, за да вършат мръсната работа вместо теб.
Даяна се съсредоточи в сандвича си.
— Предполагам, че е така. Въпреки това, ми е жал за нея.
— След всичко, което ти стори? Та тя умишлено се опита да те тероризира, скъпа. Според книгата ми тя не заслужава никакво съчувствие.
— Понякога си много жесток, Колби.
Той се намръщи и захапа голяма хапка от сандвича си.
— Не ме карай да съчувствам на тази малка уличница.
Даяна реши да не подема темата. Знаеше, че лоялността на Колби имаше граници, но беше и твърде ожесточена. Синът му беше за него много по-важен от някаква си невротична тийнейджърка, която си въобразяваше, че бракът е билет за свободата. Даяна си мислеше на кое ли място беше в списъка на приоритетите на Колби. Трябваше да знае, защото нещо й подсказваше, че съвсем скоро щеше да й се наложи да вземе важно решение.
— Брандън ще се връща ли довечера?
— Каза, че ще се връща. Два часа до Портланд, оставя Робин и два часа обратно. Трябва да е тук към седем.
— Как мина срещата ти с Джил Торп?
— Може би ще ги поканя със съпругата му на вечеря някой ден. Става ли?
Даяна се усмихна.
— Разбира се.
Колби замълча за миг и замислено взе да дъвчи.
— Не бил чул нищо за тези номера.
— Има логика, след като зад тях стои Робин. Тя не познава никой в града и следователно не е споделила с никой от местните хора.
— Да.
Даяна леко се намръщи.
— Колби, нещо не е наред ли?
Той поклати глава.
— Всичко е наред вече. Единственото нещо, което ме човърка, е че Робин се измъква безнаказано.
— Тя не гледа на нещата по този начин. Тя търсеше брак, но по най-неподходящия начин, и изгуби шансовете си пред Брандън.
— Слава Богу.
Брандън пристигна малко след седем. Колби хвърли един поглед към изпитото лице на сина си и тръгна към кухнята. Отвори хладилника, извади стек с шест бири и се върна във всекидневната.
— Искаш ли да излезем да седнем на входната площадка за малко? — попита сина си.
Брандън изглеждаше измъчен. Кимна и се изправи. Даяна се намести на дивана и взе „Шокиращата долина“.
— Вие двамата излезте — непринудено рече тя. — Аз ще приключа с книгата, дори и да умра.
Колби й се усмихна вяло. Помисли си, че тази жена наистина беше проницателна. Нямаше нужда да й се обяснява. Знаеше, че точно сега той искаше да говори насаме с Брандън.
На входната площадка беше свежо, но не и хладно за две мъжки момчета, които разполагаха с шест бири. Колби отвори две кутии и подаде едната на сина си.
— В живота на мъжа има моменти — започна Колби, — когато единственото нещо, от което най-много има нужда на света, е бира.
— Да.
— Тежко ли беше пътуването обратно към Портланд?
— Да. Много я нараних.
— Но и тя те нарани толкова.
— Тя се оказа не такава, за каквато я мислех. — Брандън изглеждаше стреснат. — Винаги е изглеждала толкова сладка и безпомощна. Не можех да повярвам, че именно тя тича от къщата на Даяна днес. Чудя се как ли Даяна се е сетила за Робин.
— Даяна е с бърз ум.
— Робин обвинява нея, че всичко се е провалило. Но вината си е моя, нали?
Колби поклати глава.
— Ти промени решението си да се жениш. Всеки има право на това. Затова е добре, човек да си даде време. Да можеш спокойно да избираш, докато си напълно сигурен какво искаш.
Брандън помръкна.
— С други думи, искаш да кажеш, че човек трябва да внимава момичето да не забременее, преди да си решил, че искаш да се жениш за нея.
Колби вдигна рамене.
— Бременността елиминира всички варианти.
— Съжалявал ли си някога, че си бил вързан с мен?
— Не, по дяволите. Нито за миг. Брандън, ти си най-хубавото нещо, което някога ми се е случвало. Ако не беше ти, можех да свърша в затвора или в някоя канавка. Ти ми даде да разбера какво е отговорност. Ти даде смисъл на дните ми, тласна ме да си намеря работа. Не, не съжалявам, че те имам. Просто ми се иска да бях малко по-възрастен и по-мъдър, когато се сдобих с теб. А то, ти ме учеше да бъда баща.
— Не — каза Брандън след дълга глътка бира. — Не се налагаше да те уча да бъдеш баща. Ти го носиш в себе си по природа. Още по-добре щеше да е, ако имаше още деца в живота си. В това отношение просто пилееш таланта си.
Колби почувства как внезапно в него се надига бащинска топлота. Гласът му прозвуча дрезгаво:
— Благодаря ти, хлапе. Май и двамата се справихме, а?
— Да, така е.
— Това, което се случи на двамата ви с Робин, беше много трудна ситуация. Искам да знаеш, че се справи дяволски добре.
