— Чудех се къде ли сте — весело рече Брандън. — Реших, че сигурно сте в града.
— Прав си. Къде са Робин и Колби?
— Татко още не се е върнал. А Робин си взе една книга и отиде в гората да чете. Каза, че иска да остане сама за известно време. — Брандън погледна Даяна. — Не е доволна, че трябва да изчака малко, докато решим да се женим. Освен това, й е скучно. Каза, че иска да се връща в Портланд.
— При създалите се обстоятелства, това е може би е добра идея — тихо рече Даяна.
Тогава й просветна, че Робин е отново в гората с книга. Нея все я нямаше, докато натрапникът пренареждаше нещата в къщата на Даяна.
Ядосаната млада жена сигурно е повярвала, че има причина да се заяжда дори с Даяна.
— Да, и аз така мисля — отвърна Брандън. — Казах й, че ще я закарам утре. — Той стана от стола. — Искаш ли да обядваш?
— Добре звучи, но мисля да почакам — бързо отвърна Даяна. — Искам да изтичам до къщата си за няколко минути. А, Брандън?
— Да. — Той отваряше мрежестата врата.
— Случайно да знаеш дали Робин все още чете „Шокиращата долина“? — Още щом зададе въпроса, Даяна беше готова да даде и последния си цент, само и само да върне думите си назад. Понякога Брандън проявяваше проницателността на баща си.
Той бавно се обърна и я погледна. В тъмните му очи прозираше бдителност и загриженост.
— Точно тази книга взе със себе си преди малко.
Даяна се опита да се държи нормално.
— И аз трябва да я приключа в скоро време. Колби започва да губи търпение. Непрекъснато му повтарям, че той е виновен, загдето тя ме плаши до смърт. Но знам, че според него това не е никакво извинение. Връщам се след няколко минути, Брандън. Ако приготвяш риба тон, сложи повече за мен.
Брандън доближи ръба на входната площадка.
— Защо не отидеш с колата, щом бързаш, Даяна?
— Разходката ще ми се отрази добре. — Тя заслиза по стъпалата.
— Даяна, чакай. Ще дойда с теб.
Тя се извърна към него.
— Не мисля, че е добра идея, Брандън.
Той я погледна въпросително.
— И аз искам да разбера. Имам право да знам дали Робин е въпросният натрапник.
Даяна го погледна безпомощно.
— Брандън, отивам да взема няколко неща, които забравих снощи. Няма нужда да идваш и ти.
— Отиваш да провериш дали някой не ти погажда нов номер, нали? И мислиш, че този някой може да е Робин. Тя е в гората с книгата „Шокиращата долина“. За втори път я чете и я познава много добре. Освен това, знае, че и ти я четеш сега.
Даяна си пое дълбоко въздух.
— Брандън, моля те, чуй ме. Просто ще взема няколко неща, които ми трябват. Това е всичко.
— Възможно е тя да го е направила — бавно рече Брандън. — И двата пъти, когато ти устроиха номер, тя беше навън сама.
Даяна се отказа и забърза по пътя. Спектър я следваше по петите, усещайки промяната в атмосферата.
— Мисля, че тя не би направила такова нещо — след известно време рече Даяна. — Наистина не го мисля.
— Не съм сигурен — отвърна Брандън толкова спокойно, че Даяна се разтревожи. — Тя има причина. Наистина не те харесва. По някакъв начин те обвинява, че си ме накарала да размисля за брака.
— Внимавай, Брандън. Не изричай неща, за които може да съжаляваш по-късно. — На Даяна не й се понрави циничната нотка в гласа му. Напомняше й толкова много за баща му. Но при създалото се положение може би малко цинизъм беше необходим.
Те вървяха мълчаливо, докато пред тях не се появи силуетът на къщата. Когато стигнаха на няколко ярда от автомобилната алея, Спектър наостри уши и започна шумно да лае. Втурна се към стъпалата и взе да души входната врата.
— Вътре има някой — рече Даяна и почувства как студена пот изби по гърба й.
— Спектър върти опашка — бързо забеляза Брандън.
Даяна се намръщи.
— Значи сигурно познава човекът вътре.
— Може да е татко. — Брандън очевидно изпита облекчение и се втурна нагоре по стъпалата. — Може да се е отбил да вземе нещата ти.
— Няма и следа от джипа — отбеляза Даяна, докато пъхаше ключа в ключалката.
Задната врата се тресна, точно когато Спектър се втурна в коридора. Кучето се затича към кухнята, търсейки познатата си плячка. Даяна тръгна след него и тутакси се спъна в купчина боклук, оставена точно пред входа, и падна на пода.
— Добре ли си? — попита Брандън и се спря за миг.
— Да. — Даяна се надигна от купчината старо мляно кафе, влажни салфетки и обелки от зеленчуци. — Пусни Спектър да мине отзад.
— Добре. — Брандън отваряше вече задната врата. Спектър изхвърча и се разлая силно. Момчето последва кучето с бяг, а Даяна тръгна след тях.
Тя мерна един бягащ силует за кратко, преди той да се скрие между дърветата. Кучето следваше натрапника по петите. Брандън и Даяна се ориентираха по силния лай и силния шум от чупещи се клони.
Всичко свърши за минути. Натрапникът нямаше шанс да избяга от кучето, и сигурно го е знаел. След мъничко Даяна и Брандън дотичаха до малка полянка и видяха Спектър да диша тежко над Робин Ламбер, която се беше свила на кълбо и плачеше.
— Робин. — Брандън беше зашеметен. Нямаше и следа от зрелия цинизъм. Той бавно отиде до момичето.
— Защо?
Робин вдигна мокрото си от сълзи лице и отправи към Даяна горящ поглед, пълен с болка и ярост.
— Тя е виновна. Ти щеше да се ожениш за мен, ако не беше тя.
— О, Робин — тихо рече Даяна.
— Знам, че баща ти не беше съгласен да се женим, Брандън. Но и двамата го знаехме от самото начало. Ти каза, че ще отстояваш своето. Че няма да му позволиш да ти нарежда какво да правиш. После той престана да ти заповядва, и започна да ти говори, а ти започна да го слушаш. Тя е тази, която му каза какво да ти говори. Знам, че е тя. Тя си мисли, че е супер умна.
— Боже, Робин. — Брандън прозвуча напълно отвратен.
— И ти я слушаше, също като него. Ти повярва на всички онези приказки за жената, която има кариера и може сама да се грижи за себе си. По дяволите, ти я цитира пред мен. Тя ти внуши думите си. Ти каза, че ще е по-добре за мен да изчакаме, но аз знам истината. Тя те убеди да не се жениш за мен.
— Достатъчно, Робин. — Брандън понечи да й помогне да стане.
Робин отблъсна ръката му.
— Не ме докосвай, копеле. Никога вече не ме докосвай. За кого се мислиш? Ти си никой, разбираш ли? Синът на един бивш строител, който пише евтини романи. Баща ми е много по-богат от твоя. Има образование и посещава елитни клубове. С мама ходят на партита с най-важните личности в Портланд. Родителите ми бяха прави. Не си достоен за мен.
Брандън замръзна.
— Бил съм на косъм от опасността. Мисълта, че съм женен за такова егоистично, зло, дребнаво нищожество, което погажда номера на Даяна, сама по себе си е достатъчна да накара един мъж да остане неженен завинаги. — Той се обърна и се запъти към къщата. — Хайде. Да съберем нещата ти. Днес следобед ще те закарам в Портланд.
— Брандън. Обичам те.
