Дали щеше да я пусне, ако се окажеше, че е бременна?
Същата вечер Колби изчака Брандън и Робин да се заиграят на табла и хванал Даяна за ръка я поведе към стълбите.
— Лека нощ и на двама ви. Ще се видим утре сутрин — рече той, щом започна да се изкачва нагоре.
Брандън вдигна поглед от таблата и се усмихна на Даяна.
— Лека нощ.
Робин също вдигна глава за един кратък момент, но нищо не каза. Тази вечер тя не говореше много. На най-горното стъпало Даяна тихо рече:
— Мисля, че това момиче не ме харесва.
— Не се тревожи. Аз трябва да се притеснявам. Побиват ме тръпки от мисълта, че може да ми стане снаха.
— Според мен Брандън определено не мисли за брак. Но за Робин не съм толкова сигурна. Тя наистина иска да се омъжи и не желае да я молят да чака.
— Само се надявам, че няма да направи някоя глупост, като например да забременее.
Даяна мълчеше до него. Твърде късно тя осъзна глупостта на последната му забележка. Разбира се, тя я приемаше лично. Ако тя самата беше бременна…
По дяволите, жените са сложни души.
Колби отвори вратата на спалнята си и я бутна навътре. Обзе го порив на собственичество и удовлетворение, докато затваряше и я наблюдаваше как стои в центъра на най-личното му пространство. Той се облегна на вратата и й се наслаждаваше, докато тя се приближи любопитно до прозореца, после до нощното шкафче, и накрая до леглото.
— Това стаята ти като дете ли е? — попита тя и докосна една миниатюрна количка корвет, която той някога усърдно беше сглобил.
Колби кимна.
— Да.
Тя изучаваше количката.
— Трудно ми е да си те представя като малко дете. Той вдигна рамене.
— Голямата ми мечта, освен да напусна Фулбрук Корнърнс, беше да притежавам ветеран.
— И намери ли си?
— Когато бях горен курс в гимназията. Втора употреба. Взех я за стотинки, защото някакъв я беше ударил. Еди ми помогна да я стегна. Когато приключихме, тя беше като мечтата на тийнейджър. Черна като нощта и по-бърза от прилеп в ада. Оставях всички коли по Ривър Роуд да дишат праха ми. Беше гордостта и радостта на живота ми.
— Какво се случи с нея?
— За известно време се забавлявах с нея прекрасно. — Той взе количката от ръката й и я разгледа замислено. После вдигна рамене и постави малкия ветеран върху един рафт. — После се ожених, появи се Брандън, а аз имах нужда от пари за храна и памперси на бебето и всичко останало.
— Значи продаде гордостта и радостта си?
Колби тихо се засмя, приближи се и седна до нея.
— Не бъди толкова тъжна. Беше преди много време.
— А сега шофираш джип?
— Бих искал да го спра от движение. Вкусът на човека се променя с годините. — Колби се наведе над нея, намести възглавниците зад гърба й и я прегърна.
— Например ти. Не съм сигурен, че на деветнадесет бих те оценил както подобава, с онзи ум и чувства. Но сега… — Той бавно дълбоко я целуна, остави й време да реагира.
— А сега? — прошепна тя, когато той освободи устните й.
— Сега съм доста по-стар и по-мъдър. Дали те ценя… Колби наведе глава и отново я целуна, а щом тя отвори устни, той мушна крак между бедрата й. Даяна протегна ръка към седалищните му части, насърчавайки стремежа му към собствената си мекота, и се надигна към него.
— Харесва ми как се разгорещяваш, толкова бързо, само за мен, скъпа. Подлудяваш ме.
— Аз полудявам — прошепна тя и насочи главата му към гърдите си. Тя вече разкопчаваше ризата си и сутиена си с цвят на праскова. — Караш ме да усещам болка навсякъде, знаеш ли?
После тя предложи гърдите си, които искаха и молеха за интимното му внимание. Колби почувства как стегнатото му тяло сякаш се подпали. Мисълта, че тя има нужда от него и го желае, и че ще му се отдаде, щом само той се обърне към нея, беше неописуема. Прозрението, че само при едно негово докосване, тя беше негова, възпламеняваше цялото му тяло.
Той нежно засмука между зъбите си едното й зърно и тутакси посегна да разкопчае дънките си, а после и нейните. Те се освободиха от ограничаващите движенията им дрехи и се вкопчиха един в друг.
Когато Даяна се сниши и погали втвърдената му мъжественост, той едва не загуби самообладание. Тя знаеше как да го възбуди до край и на него му харесваше.
— Ето — измънка той и затършува в нощното шкафче за малкото фолиево пакетче. — Ти го сложи.
— Аз ли?
— Да, ти. Аз просто ще лежа тук и ще се побъркам.
Тя тихичко се засмя и коленичи пред него. Колби разбра, че е грешил, когато осъзна колко много време щеше да й отнеме едно толкова просто действие. Но приятните усещания, които тя провокираше у него, докато внимателно и нежно работеше върху него, компенсираха агонията от чакането. Почти.
Щом свърши, Даяна седна и заразглежда творението си със задоволство.
— Прекрасно пасва. Не е зле, ако мога да кажа. Колби се усмихна, но не се опитваше да възвърне самообладанието си.
— Ела и довърши работата, малка вещице.
Тя подигравателно вдигна вежди.
— Мислех, че работата е свършена.
— Тъкмо започва. — Той я притегли през бедрата си, а ръцете му уютно обгърнаха нозете й. — А сега ми покажи колко прекрасно пасва.
Очите й бяха решителни и чувствени, докато нежно го приласкаваше към мекотата си. Той виждаше разпалващата се възбуда в нея и това подхранваше пламъка на собствения му огън.
Тя се поколеба безмилостно и Колби простена тихо, предупредително, а после я повали внезапно и проникна в лоното й.
Даяна простена и отметна назад глава. Движенията й определяха темпото. Тя насочи ръцете му към местата, които искаше той да докосне, докато накрая цялото й цяло се изпъна.
Когато устните им се разделиха, Колби бързо привлече главата й до неговата и погълна приказните й стенания. Той обичаше, когато тя викаше от чувственост и възбуда, ала знаеше, че след това тя щеше да се смути, ако Брандън и Робин бяха чули.
После той експлодира заедно с нея, стискайки зъби, за да затаи вика си на удовлетворение.
Двамата се потопиха в безвремието. Колби продължаваше да обгръща с ръце тялото й и слушаше нежното й дихание, чакаше тялото му да възвърне нормалното си състояние.
— Ето така искам да завършва всеки наш спор — рече той най-после.
Даяна се протегна.
— Чувала съм, че не е нужно да се стига до секс, за да се реши даден спор.
— Ние го решихме, преди да стигнем до леглото.
— Решихме ли го? — Даяна се надигна на лакът и го стрелна с пламтящ поглед. — Това се казва начин да ме информираш, че не си бесен вече и следователно битката е приключила?
— Ей, аз ти се извиних, нали? Донякъде?
— Призна, че може би си бил не съвсем наред, но това е всичко.
Той докосна върха на носа й с показалеца си.
— Ще ти издам една малка тайна, скъпа. Повечето хора не получават дори такова признание.
— Не си свикнал да признаваш, че може и да прекаляваш?
— Не. Защото обикновено не прекалявам. Фулбрук Корнърс и Маргарет Фулбрук в частност са две от
