нещата, които могат да ме накарат да прекаля.
— Та защо си тук във Фулбрук Корнърс?
— Бих искал да престанеш да ми задаваш този въпрос.
— Удовлетворението и благосъстоянието на Брандън бързо се заличиха. — Казах ти вече не един път защо съм тук. Да поговорим за нещо друго, преди отново да се ядосам. Тя сключи ръце и се облегна на широките му гърди.
— За какво искаш да говорим?
— За това, че не пожела да те защитя от натрапника, който ти погажда номера — хладно рече той. — Мисля, че е време да се научиш да ми се доверяваш, Даяна.
— Аз ти имам доверие — сериозно отвърна тя. — Нямаше да спя с теб, ако беше обратното.
Той поклати глава.
— Когато днес по-рано спорихме, първата ти реакция беше да си опаковаш багажа и да си тръгнеш. Не такова доверие имах предвид.
— Мислех, че между нас всичко е свършило — тутакси рече тя.
— Е, не е — изръмжа той.
— Доверието има две страни — тихо отвърна тя. — Ако искаш да ти се доверявам, имам право да очаквам същото и от теб.
Колби замълча.
— Само, защото избухнах днес, не означава, че ти нямам доверие.
— Така ли?
— Да.
— Колби, не желая да споря повече днес. Достатъчно ми е.
Изведнъж го нападнаха угризения.
— Знам, милинка, знам.
Той погали косите й утешително, но никак не беше доволен.
Вече знаеше колко дълбоки бяха корените на нейната независимост и самоконтрол. Що се отнася до взаимоотношенията й с мъжете, тя беше на мнение, че на тях не може да се разчита. Беше се научила да се грижи сама за себе си.
Но сега беше изключително важно за него да я накара да признае, че той може да се грижи за нея.
Колби се чудеше как ще успее да разчупи и последната бариера у нея. Освен това, се чудеше дали Даяна осъзнава с каква скорост се сгромолясват бариерите й.
— За какво си мислиш? — попита Даяна след дълга пауза.
— Ти би трябвало да спиш вече. — Той я прегърна силно.
— И ти също. Какво не ти дава да заспиш?
— Мисля си за проклетите номера, които някакъв идиот ти погажда.
— Нови предложения?
— Не, но утре мисля да ида при Джил Торп. Еди не ми помогна, но Джил може и да знае някоя клюка. Едно време знаеше как да научава разни неща. — При спомена Колби мрачно се усмихна.
— Кой е Джил Торп?
— Преди двадесет години беше шериф на околността. Двамата с него бяхме в неприятелски делови отношения, както ти би се изразила.
— Какво означава това?
— Всеки път, когато се занимавах с някой малък бизнес на Ривър Роуд след полунощ, Джил Торп се чувстваше задължен да ме спре. Освен това не му харесваше, че карах през града с два пъти по-висока скорост от разрешената или пък как се замесвах в бой, или че се мотаех с Еди Спунър.
Даяна се размърда.
— Оставам с впечатлението, че не изпитваш неприязън към него.
— Така е. Казах ти, бяхме неприятели, но Торп винаги играеше честно, за разлика от някои други. Понякога, след като прекъсваше някоя наша надпревара, ме караше да седна в старата очукана патрулна кола и си говорихме. Той умееше да ме накара да му разказвам неща, които никога не бях споделял с другите. Именно Джил предложи да отида в армията.
— Да не би да се е превърнал в нещо като баща за теб?
— Отношенията ни не бяха съвсем близки, но понякога, когато имах нужда някой да ми каже, че съм отишъл прекалено далеч или да ме предпази от неприятности, които биха ме докарали до затвор, той беше наблизо. Така или иначе, длъжник съм му.
— Поддържате ли връзка?
— До известна степен. Пращаме си коледни картички. От време на време по някое писмо. Както ти казах, отношенията ни не бяха много близки. Но той не беше посредствено ченге. Имаше си начини да се добира до информацията. Утре ще поговоря с него.
— Колби?
— Хм?
— Въпреки всичко, едно нещо ми се струва нелогично.
— Какво?
— Това, че ги погаждат на мен, а не на теб.
Той погали ръката й.
— Скъпа, казах ти, всички, които ме познават, лесно биха се сетили, че най-бързият начин да се доберат до мен, е чрез теб.
— Не съм сигурна.
Той осъзна, че тя не се чувстваше достатъчно силна, наведе се и я целуна. Тази жена беше слабото му място, а тя дори не го подозираше. А може би така беше по-добре. Жените стават истински дяволи, щом почувстват, че имат реална власт над даден мъж.
Колби се чудеше дали той самият не се превръщаше в слабост за малката сдържана амазонка в прегръдките му.
Единадесета глава
На следващата сутрин Даяна се чувстваше като в небрано лозе. Колби беше отишъл с джипа до ранчото на Торп. Брандън и Робин бяха излезли на излет, но без Спектър този път.
До единадесет часа Даяна се тревожеше за резюметата, които възнамеряваше да изпрати по електронната поща през седмицата.
— Какво ще кажеш да се разходим до къщата, да ги вземем и да ги занесем в пощата, Спектър?
Кучето лежеше на входната площадка и се наслаждаваше на утринното слънце. Не изглеждаше много ентусиазирано от предложението за разходка, но се подчини и стана на крака.
След петнадесет минути Даяна отвори вратата на къщата си с треперещи ръце. Осъзна, че малко се страхува, да не би да са й погодили нов номер в нейно отсъствие.
— Колби сигурно няма да се зарадва, че идваме тук сами — обясни тя на кучето. — В последно време се изживява като бодигард.
Спектър изръмжа, очевидно не го интересуваше одобрението на Колби. Той се втурна в къщата и се насочи към кухнята. Даяна го последва, за да види как кучето душеше край шкафа, където стояха бисквитите му.
Тя му даде две хрупкави парченца, а после отиде във всекидневната, за да постави няколко резюмета и писма в пликове. Половин час по-късно тя беше готова.
— Добре, момчето ми. Да занесем това в града. Ако до септември не си намеря добра работа, ще се върна в „Карутърс и Йейл“.
По пътя към града нямаше нищо забележително. Даяна изпрати резюметата с мълчалива молитва за късмет и се отправи с малката си, компактна кола през моста към къщата на леля Джес. Обяд наближаваше. Брандън и Робин щяха да са гладни, а и Колби може би щеше да се върне от Джил Торп.
Тя влезе в двора и паркира колата. Спектър изскочи и се затича към Брандън, който седеше сам на входната площадка.
