— При създалите се обстоятелства може би е по-правилно да кажа, че аз имам проблем. Бременна съм.
— Значи това било. — Той отхапа една голяма хапка от сандвича си и енергично взе да дъвчи. — Чудех се защо се държиш така, сякаш минаваш през минно поле.
Даяна долови нехайния му тон и си помисли, че ще избухне в рев точно тук пред него. Не го беше грижа, защото не приемаше бременността й за свой проблем.
Тя направи огромна грешка. Сгреши, много сгреши като му каза. Трябваше да го запази за себе си. Трябваше да се справи сама с проблема, както винаги ставаше. В края на краищата, жената може да разчита само на себе си. Знаеше го много добре. Как допусна Колби Савагар да я накара да си помисли, че все пак има изключение от правилото?
— Станало е през нощта в пещерата, нали? — попита Колби, докато дъвчеше.
— Да. Мислех, че не си спомняш. Ти нищо не спомена. — Даяна не го гледаше. Тя едва се сдържаше. Усещаше някаква паника. Искаше й се да избяга, но не можеше да се помръдне. Стомахът й беше свит на кълбо. Дланите й бяха влажни. И хапка не можеше да преглътне от обяда.
— Нищо не съм споменавал, защото ти нищо не каза. Не бях сигурен дали си спомняш. Реших, че ако желаеш да обсъдим нещо, сама ще заговориш за това. Онази нощ не бяхме внимателни.
— Да. — Е, поне имаше доблестта да си признае, че вината беше и на двамата.
— За малко да не ми кажеш за бебето — замечтано отбеляза Колби, докато поглъщаше и последната хапка от сандвича си. — Както обикновено, държеше в себе си всичките си страхове и тревоги. Кажи ми едно нещо, Даяна. Какво те накара да ми съобщиш новината днес?
— Нямаше смисъл да отлагам. И без тест съм достатъчно сигурна. Налага се да взема някои решения. Но преди това трябва да знам какво е твоето отношение към ситуацията.
— Колко мило, че ме включваш в процеса на вземане на решения, госпожо изпълнител.
Тя се подразни от остротата на тона му. Погледна го нервно, неспособна да определи настроението му. Погледът на Колби беше хладен и прям. Той се взираше в душата й.
— Съжалявам — някак безпомощно отвърна тя.
— Да, и аз. Съжалявам, че толкова се бави да ми го кажеш. Съжалявам, че се опита да поемеш цялото бреме на плещите си в обичайния си стил на Даяна Амазонката. Съжалявам, че не те притиснах до стената и не измъкнах истината от теб по-рано. Знаех си, че нещо не е наред. Не биваше да оставям нещата да се протакат толкова. Е, добре. Човек живее и се учи. А аз очевидно има още много неща да уча за теб, Даяна.
Тя усети надигащата се ярост в себе си. Беше й благодарна, защото измести хладината, пропълзяла в цялото й същество.
— Съжалявам, ако не се справих със ситуацията според твоята представа, но факт е, че нямам никакъв опит в това отношение. Направо щях да полудея, докато се опитвах да реша какво да правя.
Той начумери вежди.
— Какво трудно има в това да решиш, че първото нещо, което е трябвало да направиш, е да ми кажеш?
— Проклет да си, Колби. — Даяна отметна от очите си косите, които вятърът вееше, и го погледна с отчаяние и ярост.
— Не бях сигурна дали искаш да знаеш. Нашата връзка по план трябва да трае само до края на лятото, не си ли спомняш?
— О, Боже. Не започвай пак. Ти си тази, която непрекъснато говори за нашата връзка като планирана само за лятото. Хиляди пъти съм ти казвал, че няма нужда да поставяш срокове.
— Колби, може да не е нищо за теб, но аз трябва да направя своите планове. Не бих могла, ако нещата са неясни и случайни. Трябва да знам някои основни неща, за да организирам живота си. На първо място, не знам какво е да имаш дете.
— Късметлийка, аз пък знам.
Тя се втренчи в него. Усети как се възвръща топлината в тялото й.
— Какво означава това?
— Каквото чу. — Той затършува в кошницата за още един сандвич. — Нали си спомняш, че аз съм специалист по гледането на деца? Сирене или яйца искаш?
— Нищо. Колби, престани да се занимаваш със сандвичите и ми кажи какво точно имаш пред вид.
Той я погледна.
— Точно, каквото казах. Повярвай ми, знам какво правя.
— Де да беше така.
— Успокой се, скъпа. Да следваме нещата едно по едно.
Даяна потърси лицето му.
— И коя е първата стъпка?
— Много просто. Да се оженим.
Даяна не можеше да помръдне.
— Знаех си — прошепна тя най-после. — Дълбоко в себе си, знаех, че си различен. Знаех си, че никога няма да избягаш от отговорност. Благодаря ти, Колби. Предложението ти означава за мен толкова много. — Тя изтри сълзите си с опакото на ръката си. После взе да подсмърча. — Но аз не мога да се оженя за теб.
— Как така не можеш?
Тя се хвърли в обятията му, а очите й се напълниха със сълзи. — Не разбираш ли? Не бива. Изслушай ме. Колби, мислих много за това.
— Доколкото те познавам, скъпа, мислила си прекалено много. Склонна си да прекаляваш с анализите си. — Той стегна прегръдката си. — Даяна, положението не е комплицирано. Не се опитвай да го усложняваш.
Тя впи пръсти в тъканта на ризата му и зарови лице в гърдите му.
— Нямам право да те забърквам в същата ситуация, в която си бил преди двадесет години. Ти ясно се изрази, че един път е достатъчно. Няма да позволя историята да се повтори. Не е честно. Просто не е честно.
— Сладката ми, упорита амазонка — рече Колби в косите й. — Историята няма нищо общо с това. Нито честността. Говорим за теб и мен. Ние ще си имаме бебе. Това означава, че ще се оженим.
По залез-слънце последните лъчи превърнаха водата на водопада в златисто, а после в алено червено. Колби си помисли, че булото на „Окованата жена“ никога не е било по-кърваво от тази вечер. Обзе го странно чувство за правота.
За първи път, откакто се беше върнал във Фулбрук Корнърс, той имаше усещането, че най-после ще приключи недовършената работа, която го беше довела тук.
С удивление си помисли как фактът, че ще става баща, развинти въображението му. Имаше странното усещане, че държи в ръцете си миналото и настоящето, а това, което ги свързваше, беше Даяна.
Информация за текста
© 1988 Джейн Ан Кренц
© 2004 Радостина Михалева, превод от английски
Jayne Ann Krentz
Dreams 1, 1988
Сканиране: solenka
Разпознаване и начална редакция: Xesiona, 2010
Редакция: maskara, 2010
