превъртя ключа на стартера.
— Ще си помислят, че Брандън е в нея.
— Утре, когато научат, че аз съм карал колата, ще разберат, че двамата с теб сме били вътре. Забрави. И без това в града се говори достатъчно много за нас. Няма да позволя на хората да казват, че Савагар не се е променил ни на йота през последните двадесет години. Ще си умрат от смях в пощата.
Колби завъртя колелата, щом двигателят запали. Малката мазда изхвърча от паркинга и влетя в Ривър Роуд. Не запали светлините, докато не се отдалечи на сто фута от водопада.
После погледна в огледалото за обратно виждане и разбра, че другата кола го следва. Черният корвет беше точно зад него.
Пета глава
— Колби, какво има? Защо намаляваш? — Даяна се обърна и се взря в тъмния силует на колата, която ги следваше по петите. Не виждаше нищо, освен светлината на фаровете.
— Опитвам се да кажа на този зад нас, че не съм в настроение за надпревара.
— Смяташ, че е някакво хлапе, което иска да те предизвика да се състезавате?
— Някои неща не се променят, особено в малки градчета като Фулбрук Корнърс.
— Стари спомени ли ти навява? — попита небрежно Даяна.
— Направо ме подлудява.
— Но той не ни подминава. — Даяна с изненада затаи дъх. — Колби, наближава ни. Ето го. Ще ни блъсне, ако не внимава.
— Виждам го. — Изведнъж гласът на Колби прозвуча много студено. — Обърни се напред и затегни колана си.
— Но, Колби, мисля, че…
— Направи го — рязко отвърна той и погледна в огледалото за обратно виждане. С крак натисна газта. Маздата се изстреля напред и изхвърча надалеч от тежкото чудовище зад нея.
Даяна не се опита да спори. Нещо не беше наред и Колби беше решил, че са в беда. Искаше да го попита какво възнамерява да направи, но й мина през ума, че не е сега моментът да го разсейва.
Маздата се движеше много бързо надолу по безлюдното и тясно шосе. Колата отзад набираше скорост като орел, който се спуска към жертвата си на земята.
— Този отзад или ме предизвиква за надпревара, или за бой — безпристрастно отбеляза Колби.
— Доколкото разбирам, ние приемаме надпреварата. — Даяна затаи дъх, когато Колби превключи скоростта на един остър завой.
— Нямам намерение да спирам, за да се бия. Още повече, че не знам колко човека са в колата и дали шофьорът не носи оръжие. Много ненормалници има в днешно време.
Даяна затвори очи, когато колата излезе от завоя със свистене и бързо набра скорост. Отвори ги отново, когато чу рева на двигателя преди следващия завой.
— Спомняш ли си добре този път, Колби? — попита тя като се опитваше да звучи спокойно и уравновесено.
— Като опакото на ръката си.
— Много успокояващо. — Тя се хвана за таблото и с двете ръце, когато маневрената кола навлезе в завоя. След няколко секунди излязоха от завоя с рев. Чудовището все още беше по петите им.
— С последния завой онзи имаше малко проблеми — забеляза Колби и бързо погледна към страничното огледало. — Колата му е мощна, но не умее да я владее.
— Разбирам. — Даяна се стараеше в гласа й да не се долови колебание. Достраша я, много. Помисли си за всичките пъти, когато Колби се беше надпреварвал по пътя заради силните усещания и залози, а после се сети за случаите, когато тя самата беше превишавала ограничението на скоростта с пет мили. Можеше да ги преброи на едната си ръка.
Наистина беше водила затворен живот.
— Спомняш ли си, когато ти казах, че едва не загубих състезанието на завоя на моста? — попита Колби.
— Да.
— Сега ще се опитам отново. Макар, че е малко коварно. Дръж се здраво и не изпадай в паника.
— Добре. — Не можеше да не изпадне в паника. Тя вече беше в шок. Острият завой до моста приближаваше бързо на светлините на колата и Колби влезе в него с висока скорост.
Щяха да паднат в реката. Даяна беше сто процента сигурна. Тя затвори очи и хвана стомаха си с ръце. В момента си мислеше само за бебето. За първи път осъзна, че съществото, което растеше в утробата й, е конкретно и уязвимо. Беше толкова реално, че тя почувства непреодолим порив да го защити.
Чу се остро свистене на гуми, чийто екот сякаш нямаше край. Даяна чакаше неизбежното, но то така и не се случи. Маздата изхвърча от острия завой без драскотина. Зад тях се чу унищожителният звук от спирачки.
— Изпуснах ги — рече Колби с овладяно задоволство докато гледаше в огледалото за обратно виждане — Или по-точно те си изпуснаха нервите. Мислех, че и той ще вземе завоя, но в последната минута разбрах, че няма да успее. И по-добре. Ако беше достатъчно бърз в завоя, за да ни догони, щеше да падне в реката.
— Свърши ли се?
— Да. Не ни преследва вече. — Колби постепенно намали скоростта.
Даяна си пое дълбоко въздух и погледна мрачния профил на Колби. Той й хвърли бърз, окуражителен поглед и тя отново затвори очи.
— Хареса ти, нали? Аз умрях от страх, а на теб ти хареса — тихо го обвини тя.
— Не, не ми хареса. Просто се радвам, че всичко приключи. Какво ти е на стомаха?
— Нищо. — Тя разбра, че все още държи корема си с ръце. — Просто… когато влязохме в последния завой, си мислех само за… — Тя се поколеба.
— За бебето? — тихо попита той. — За това ли си мислеше?
— За първи път ми изглеждаше реално. Достраша ме, че нещо може да се случи.
— Мен също — мрачно отвърна Колби. — Изплаших се, че нещо може да се случи на теб и на бебето. Затова реших да се откача от този в колата. Преди двадесет години това не би представлявало проблем. Щях да знам кой е в колата и най-лошото, което можеше да се случи, е ръкопашен бой с другия шофьор. Ти щеше да си в безопасност. Но днес човек не може да знае що за особняци са тези, които се опитват да ти правят номера посред нощ. Беше по-безопасно да се измъкна от корвета, отколкото да спра и да рискувам да се озовем лице в лице с някакъв психопат.
Даяна преглътна.
— Прав си. Не трябва ли да се обадим в полицията?
— Утре ще проверя. Ще говоря с Джил и с новия, Рой Барнс, който е на негово място сега.
— Добра идея. — Даяна мушна ръце между коленете си, за да спре треперенето.
— Ако можехме да видим колата по-добре.
— Ти каза, че е корвет?
— Стар корвет. Класик.
— Като онзи, който ти си шофирал навремето?
Колби не отговори на въпроса й, а рече замислено:
— Еди Спунър би си спомнил, ако е поправял подобна кола. Утре ще говоря и с него. Сигурна ли си, че си добре, скъпа?
— Добре съм, честно.
— Адреналинът ще спадне след малко. Поеми си дълбоко въздух.
— Вече го направих. Може би наистина съм водила затворен живот като ученичка в гимназията. Мисля, че не ме бива за този див начин на живот.
— Не се занасяй. Ти си смела, жено. Дори не изкрещя. Държа се като герой.
— Благодаря, господин Савагар. Не мога да ви обясня какво значи това за мен. — Но Даяна осъзна, че се усмихва. Колби беше прав. Адреналинът бавно спадаше. — Мога ли да ви направя комплимент за