шофьорските ви умения? Много впечатляващи. Дори и без кожено яке.
— Благодаря.
— Какво е тук смешното? — попита Даяна.
— Просто си мислех. За пръв път се надбягвам с жена в колата.
— Радвам се, че правим някои неща по начин по-различен от времето, когато за първи път си ги правил тук във Фулбрук Корнърс.
— Всичко е различно с теб, Даяна. Не го забравяй.
Направи й впечатление внезапното напрежение в гласа му. Тя замълча за момент, докато Колби завиваше по тясното мостче над реката.
— Колби?
— Да, скъпа? — замислено рече той, но умът му беше някъде другаде.
— Ти си невероятен шофьор.
Той я погледна изненадано.
— Благодаря.
— Радвам се, че тази нощ беше ти зад волана, а не аз или Брандън.
Нещо в гласа й привлече вниманието му.
— Защо го казваш?
— Защото мисля, че онзи в колата търсеше кръвопролитие, не само надпревара. Мисля, че който и да е бил, с удоволствие щеше да ни натика в реката, ако имаше тази възможност.
— Скъпа, успокой се. Въображението ти се развихря. Сигурно е бил някой тийнейджър, който търси екшън по Ривър Роуд. Както ти казах, някои неща никога не се променят.
— Онзи беше истински терорист, Еди. Не беше просто хлапе, което се опитва да се надпреварва. Търсеше кръвопролитие. Дори Даяна го усети, въпреки че й казах, че случилото се е просто нормална надпревара по Ривър Роуд. Но не беше така, не поне както го правихме ние преди двадесет години. Толкова много ли са се променили нещата оттогава?
Еди Спунър въртеше кутията от бира в ръцете си и оглеждаше неприветливия си заден двор, огрян от лунната светлина.
Колби се облегна на хлътналото стъпало и проследи погледа на Еди. Обраслото с плевели пространство зад порутената къща се беше превърнало в гробище за стари автомобили. Лунната светлина се отразяваше в скелета на стар шевролет и един форд. В края на входната площадка имаше куп ръждясали авточасти. Тъмна пирамида от стари гуми се издигаше в сянката до голям навес.
— Днес не правят много състезания по Ривър Роуд — най-после каза Еди бавно. — Поне аз не чувам да правят. Някои от местните хлапета не се стърпяват и понякога се предизвикват, както едно време, но това не се случва често. Мислиш, че онзи снощи е карал корвет?
Колби кимна.
— Черен. По-стар модел.
— От преди двадесет години? — многозначително попита Спунър.
— Не, не толкова стар. Но достатъчно стар, за да ми навее някои спомени.
— Ти май си се хванал на онзи, а?
— Да, хвана ме неподготвен — грубо обясни Колби. — Но го прецаках на онзи завой до моста. Осъзна твърде късно, че се движи прекалено бързо. И си изпусна нервите. Докато се опомни, с Даяна бяхме далеч.
— Винаги си знаел как да се оправяш с такива. Добре, че снощи не е бил синът ти там.
Колби поднесе кутията с бира до устните си.
— Брандън е добър шофьор. Аз го учих. Но никога не се е надбягвал по Ривър Роуд. Снощи сигурно можеше много да загази. Онзи в корвета познаваше пътя много добре. Това ме наведе на мисълта, че търси кръвопролитие. Познаваше пътя и се опита да ме натика в реката.
— Сигурно си е помислил, че си забравил пътя. Това са двадесет години.
— Това означава, че онзи в корвета е знаел, че аз съм зад волана.
Еди му хвърли бърз поглед.
— Не мислиш, че е знаел, нали?
— Не знам какво да мисля, Еди. Не искам някакъв самонадеян ненормалник да си мисли, че може да подлага на риск Даяна. Искам да му стане много ясно, че може да му струва животът, ако отново се опита да направи нещо такова.
— Преди да му го кажеш, трябва да го намериш — отбеляза Еди.
— Затова идвам при теб тази вечер. Реших, че може да знаеш, ако наоколо се е появил подобен корвет.
Еди се намръщи пресилено.
— Откакто ти си замина с онзи черен корвет преди двадесет години, не се е появявало нищо такова. Повечето от хлапетата, които се движат с коли, карат карамос като моя или четири по четири. Може да е някой външен. Някои от, да кажем, Викстън, който е чул, че на Ривър Роуд става екшън. Ако искаш, ще поразпитам.
— Ще съм ти задължен, Еди. — Колби се изправи — Благодаря за бирата. Аз ще тръгвам. Казах на Даяна, че излизам за около час.
— Съпругите май си падат по скандалчета, а? Обичат да държат мъжа под чехъл.
Колби вдигна рамене.
— Нямам нищо против.
Докато изричаше думите, осъзна, че това е самата истина. Нямаше нищо против Даяна да знае къде е, докато не е с нея. Със сигурност той самият искаше да знае къде е тя, докато не беше с него.
— Променил си се — забеляза Еди, докато вървяха с Колби край къщата.
— Всички се променяме.
— Но мисля, че си все така твърд като преди.
Колби се усмихна.
— Преди двадесет години не бях толкова твърд, Еди. Просто бях много по-млад. Не знаех какво искам от живота. А сега знам.
— А това прави ли нещата по-различни?
Колби го погледна. Еди обикновено не задаваше философски въпроси.
— Дяволски по-различни.
— Как? Мислиш, че си по-твърд сега, защото знаеш какво искаш ли?
— Може да се каже и така, Еди. Когато мъжът нареди приоритетите си, той е наясно кое си струва и кое не. И може да запази енергията си за важните неща.
Еди дълго вървя и мълча. Те приближиха маздата, паркирана на автомобилната алея. Еди намести камуфлажното кепе върху русата си коса.
— Аз имам някои нови приоритети напоследък.
— Радвам се да го чуя. — Колби отвори вратата на колата и седна зад волана.
Еди прокара ръка по покрива.
— Захванах се с нещо наистина добро този път, Колби. Наистина добро.
Колби вдигна поглед, след като включи двигателя.
— Страхотно.
Еди се приближи. В гласа му се долавяше вълнение.
— Нещо горещо, Колби. Наистина горещо. Може да се окаже най-важното, ударът, който чакам.
— Желая ти късмет. — Колби наистина му го желаеше, но знаеше, че Еди Спунър щеше да търси своя удар в живота до деня на смъртта си. Звездните мигове на Еди винаги се разпадаха, преди още да се докосне до тях.
— Ще видиш — рече Еди тихо, но твърдо. — И ти, и всички останали в този затънтен град. — Той отстъпи от колата. — Ще се оглеждам за черния корвет.
— Благодаря ти. Доскоро. — Колби превключи на скорост и прекара колата по коловозите и през дупките на автомобилната алея на Еди. Осъзна, че има желание да избяга от лунното гробище. Тук не бяха
