Джейн Ан Кренц
Красавицата и звярът
1.
Гледката пред очите му сякаш бе от някакъв кошмар. Гидиън Уестбрук, виконт Сейнт Джъстин, стоеше на прага на малко и приятно на вид преддверие, което сякаш водеше към самия ад.
Из цялата стая бяха разпръснати кости. Зловещо хилещи се черепи, белеещи се ребра и счупени бедрени кости се виждаха навсякъде, сякаш самият дявол използваше това място за сметище. По первазите на прозорците се мъдреха големи каменни късове, в които се очертаваха древни кости. В един от ъглите бе струпана купчина прешлени.
В центъра на цялата сатанинска бъркотия седеше стройна жена в изцапана престилка. Бяла муселинена шапчица бе кацнала малко накриво върху буйни кестеняви къдрици, които образуваха заплетена грива. Жената, която очевидно беше млада, седеше до тежко махагоново писалище. Стройният й грациозен гръб бе обърнат към Гидиън. Тя задълбочено скицираше нещо и явно цялото й внимание бе погълнато от един каменен къс, в който се очертаваха формите на дълга кост.
От мястото си Гидиън успя да забележи, че на пръстите й, с които така сръчно държеше перото, няма венчална халка. Значи това бе една от дъщерите, а не вдовицата на преподобния Поумрой.
Точно това му трябваше, помисли си Гидиън, още една дъщеря на енорийски пастор.
След като последната бе умряла и опечаленият й баща напусна околността, бащата на Гидиън бе назначил нов енорийски пастор, преподобния Поумрой. Но преди четири години, когато и Поумрой почина, Гидиън, вече управител на бащините си имоти, не си направи труда да назначи нов пастор. Виконт Сейнт Джъстин не се интересуваше особено от духовното благоденствие на хората от Ъпър Бидълтън.
Благодарение на стара уговорка между Поумрой и бащата на Гидиън, семейството на пастора бе продължило да живее в енорийската къща. Плащаха си наема навреме и, що се отнася до Гидиън, това бе всичко, което го интересуваше.
Той погледа още малко сцената пред себе си и отново потърси с поглед онзи, който бе оставил вратата на къщата отворена. Но когато не откри следи от присъствието на друг човек, свали цилиндъра си с извита периферия и пристъпи в малкото преддверие. Свежият морски бриз го последва вътре.
Март беше към края си, но въпреки слънчевия ден морският въздух все още бе мразовит.
Гидиън се почувства доста развеселен, а и както сам си призна, заинтригуван от вида на младата жена, седнала сред старите кости, с които бе заринат целият кабинет. Той прекоси тихо преддверието, като внимаваше тежките му ботуши за езда да не трополят по каменния под. Гидиън беше едър мъж, някои дори смятаха, че е грамаден, и в отчаян опит да компенсира гигантския си ръст, той отдавна се бе научил да стъпва безшумно. И без това където и да идеше, достатъчно лица се обръщаха след него.
Той спря на вратата на кабинета и още малко погледа жената. Щом му стана ясно, че е прекалено заета, за да усети присъствието му, той се реши да развали магията на очарователната гледка.
— Добър ден.
Младата жена край писалището възкликна от изненада и скочи на крака, изпускайки перото си. Извърна се рязко и се озова лице в лице с Гидиън, при което първоначалната й уплаха прерасна в ужас.
Гидиън бе свикнал с тази реакция. Поначало не беше красив мъж, а и дълбокият белег, който прорязваше като светкавица лявата му буза чак до устата никак не подобряваше положението.
— Кой, по дяволите, сте вие? — Сега и двете ръце на младата жена бяха зад гърба й. Тя определено се опитваше да скрие скиците си под някакво списание. Ужасът в необикновено големите й тюркоазеносини очи бързо взе да отстъпва място на мрачно подозрение.
— Сейнт Джъстин — Гидиън я удостои с хладна учтива усмивка, като бе съвсем наясно как изглежда белегът му при това движение на лицевите мускули. После зачака блестящите й очи да се изпълнят с обичайното отвращение.
— Сейнт Джъстин? Лорд Сейнт Джъстин? Виконт Сейнт Джъстин?
— Да.
Вместо очакваното отвращение синьозеленият и поглед изразяваше огромно облекчение.
— Слава богу!
— Рядко ме посрещат така възторжено — промърмори Гидиън.
Младата дама рязко се отпусна обратно на стола си.
— Мили боже, милорд — намръщи се тя. — Ужасно ме изплашихте. Какво очаквате, като се промъквате така зад гърба на хората?
Гидиън хвърли през рамо един многозначителен поглед към отворената врата на къщата.
— Щом не желаете да ви безпокоят разни натрапници, не е ли по-добре да държите вратата затворена и заключена?
Жената проследи погледа му.
— О, божичко! Сигурно госпожа Стоун я е оставила отворена. Тя си е от хората, които направо боготворят свежия въздух. Но моля ви, влезте, милорд.
Тя отново скочи на крака и грабна две дебели книги от единствения свободен стол в стаята. За момент се спря нерешително и затърси с поглед празно местенце сред неразборията, където да ги остави. После с лека въздишка се отказа от тази трудна задача и небрежно остави книгите на пода.
— Моля, седнете, сър.
— Благодаря — Гидиън бавно пристъпи в кабинета и много внимателно приседна на малкия и доста крехък на вид стол. Тази мода, да се обзавеждат стаите с изящни и чупливи мебели, съвсем не бе пригодна за човек с неговия ръст и тегло. Все пак, за щастие, столчето издържа.
Той погледна книгите, които до скоро заемаха мястото му. Първата бе
Може би фактът, че е свикнала да гледа тези избелели, хилещи се черепи, обясняваше липсата на ужас и отвращение при вида на обезобразеното му лице, помисли си с горчивина Гидиън. Явно бе привикнала към подобни страховити гледки. Той успя да я огледа по-подробно, докато тя припряно събираше от бюрото останалите скици и бележки. Меко казано, тази дама бе необикновена.
Буйната й коса отдавна бе успяла да се измъкне от бонето и няколкото фиби, които безуспешно се опитваха да я държат в подчинение. Гъстата бухнала грива обкръжаваше лицето й като мек, но неукротим облак.
Тя определено не беше красива, нито дори особено „хубавичка“ в онзи смисъл, който бе модерен напоследък. Но пък усмивката й бе ослепителна. Беше заредена с огромна енергия и жизненост, както и всичко останало в нея. Гидиън забеляза, че двата й предни зъба, малки и бели, леко стърчаха напред. Странно, но ефектът бе очарователен, помисли си той.
Острото й носле и високите скули, заедно с будния и интелигентен поглед на прелестните й очи, създаваха впечатление за някаква агресивност и любопитство. Тази жена определено не принадлежеше към категорията на свенливите, плахи и кротки домакини, реши Гидиън. Човек винаги ще знае точно какво отношение има тя към него. А това му допадаше.
Лицето й извика в съзнанието му образа на умно котенце и изведнъж му се прииска да я погали, но се въздържа. От собствения си горчив опит знаеше, че дъщерите на енорийските пастори често са по-опасни, отколкото изглеждат. Веднъж вече бе жестоко ухапан и това му бе предостатъчно.
Гидиън прецени, че домакинята му е на двадесет и няколко години. Зачуди се дали липсата на наследство беше причина да остане неомъжена, или пък очевидната й страст към стари кости бе обезкуражила потенциалните кандидати за ръката й.
Погледът на Гидиън бързо се плъзна по останалата част от тялото й, като не пропусна да забележи състоянието на муселинената й рокля с висока талия: личеше, че някога е била с бронзов цвят, който отдавна се бе превърнал в някакъв неопределен оттенък на кафявото. Над скромното й деколте се подаваше наборът на ризата й.
Поради широката престилка, която носеше върху роклята, човек можеше само да гадае за формите, които се криеха под нея. Все пак Гидиън забеляза нежния овал на гърдите й и очертанията на тънката й талия. Когато дамата пъргаво заобиколи писалището, за да седне отново на мястото си, погледът му не
