влизаше с плавна и някак въздушна походка през вратата. Тя беше лека, крехка на вид жена, която, както Гидиън добре знаеше, можеше да бъде далеч по-силна, отколкото изглежда. Маргарет винаги се движеше така, сякаш е повдигната на около сантиметър-два от земята. Във вида й имаше нещо въздушно, някаква особена деликатност, която много добре прилягаше на сребърната й коса и пастелните тонове, в които предпочиташе да се облича.
— Добро утро, мадам — Гидиън изчака прислужникът да дръпне стола на графинята, след което и самият той седна на масата. После постави писмото на Хариет до ножа си. Щеше да го прочете по-късно. Все още дори не бе съобщил на родителите си за своя годеж.
Както обикновено, бащата на Гидиън се бе възстановил скоро след пристигането на сина си късно предната нощ. Гидиън съвсем основателно го очакваше на закуска.
— Виждам, че си получил писмо, скъпи — лейди Хардкасъл кимна на прислужника, който веднага й наля кафе. — Да не би да е от някого, когото познавам?
— Съвсем скоро ще се запознаете с нея.
— С нея? — лъжичката на лейди Хардкасъл потрепна във въздуха над чашата й. Тя отправи към Гидиън един любопитен, някак птичи поглед.
— Като че ли все още не съм имал възможност да ви съобщя, че съм сгоден, нали? — Гидиън се усмихна леко на майка си. — Но тъй като баща ми очевидно се справи с кризата си блестящо, вероятно трябва да ви спомена този факт.
—
— Съвсем сериозно.
— Изпитвам такова огромно облекчение да чуя подобно нещо, макар да не я познавам. Вече се тревожех, че нещастният ти опит в миналото трайно е изкоренил идеята за брак от главата ти. И тъй като скъпият ти брат вече не е сред нас…
— Аз съм единственият, който може да осигури наследник на Хардкасъл — язвително заключи Гидиън. — Няма нужда да ми го напомняте, мадам. Съвсем наясно съм, че баща ми е все по-загрижен за провала ми в това отношение.
— Гидиън, трябва ли винаги да тълкуваш думите на баща си в най-лошия възможен смисъл?
— А защо не? Той също тълкува моите думи в най-лошия възможен смисъл.
В този момент около вратата настъпи някакво раздвижване. Появи се граф Хардкасъл. Придружаваше го един от прислужниците, който го придържаше под ръка, но беше очевидно, че негова светлост се чувства много по-добре. Самият факт, че си е направил труда да слезе долу на закуска, говореше красноречиво, че вече не усеща болките в гръдния кош, заради които бе повикал Гидиън.
— Какво чувам? — попита Хардкасъл. Златистокафявите му очи, които толкова приличаха на тези на Гидиън, бяха леко замъглени от възрастта, но все още изглеждаха изключително свирепи. На графа му оставаше още само година, докато навърши седемдесет, но осанката му все още бе почти същата като на атлетичния младеж, който някога е бил. Беше едър почти колкото Гидиън. Оредяващата му коса бе посребрена като тази на съпругата му. Широкото му лице с едри кости почти не се бе смекчило през годините. — Нима си се сгодил? Просто ей така?
— Да, сър — Гидиън стана от масата, за да си вземе от топлите ястия на страничната масичка.
— Време беше — Хардкасъл се разположи на мястото си начело на масата. — По дяволите, човече. Можеше да си направиш труда да ни го съобщиш малко по-рано. Това съвсем не е незначително събитие. Ти си последният от рода ни и двамата с майка ти вече започвахме да се тревожим дали въобще ще предприемеш нещо по въпроса.
— Вече съм предприел — Гидиън си избра няколко вида колбас и яйца и се върна на стола си. — Ще се погрижа годеницата ми да ви посети колкото може по-скоро.
— Можеше първо да ни съобщиш, преди да й направиш предложение — рече лейди Хардкасъл с укор в гласа.
— Нямаше време — Гидиън набучи едно парченце салам. — Наложи се доста набързо да направим годежа. Може би и сватбата ще се състои доста скоро.
Очите на графа се изпълниха с ярост.
— За бога, момко! Нима си компрометирал още една млада жена?
— Знам, че нито един от вас не ми вярва, но никога не съм компрометирал първата. Но за втората определено съм виновен — Гидиън почувства как към него заприиждаха като вълни стъписването на майка му и гневът на баща му. Съсредоточи се върху колбасите. — Стана случайно. И наистина ще има сватба.
— Не ти вярвам — процеди през зъби графът. — Бог ми е свидетел, не вярвам, че си съсипал още едно момиче.
Пръстите на Гидиън се свиха около ножа му, но той запази устните си здраво стиснати. Беше се зарекъл поне при това посещение да не се кара с баща си, но знаеше, че няма никаква реална надежда да избегне една подобна сцена. Беше невъзможно той и баща му да се намират в една стая повече от пет минути, без между тях да избухне кавга.
Лейди Хардкасъл отправи към Гидиън един смразяващ поглед и после се обърна към разгневения си съпруг с огромна загриженост.
— Успокой се, скъпи. Ако продължаваш така, ще си докараш още един удар.
— Само той ще е виновен, ако рухна ей тук, върху тази маса — графът махна с вилицата си по посока на Гидиън. — Достатъчно. Разкажи ни подробностите и ни спести по-нататъшното напрежение.
— Няма кой знае какво за разказване — тихо каза Гидиън. — Тя се казва Хариет Поумрой.
— Поумрой? Поумрой? Та това е името на последния енорийски пастор, когото назначих в Ъпър Бидълтън — графът го изгледа кръвнишки. — Да не би да има някаква връзка?
— Това е дъщеря му.
— О, мили боже! — възкликна лейди Хардкасъл. — Още една дъщеря на енорийски пастор. Гидиън, какво си сторил?
Гидиън се усмихна студено, докато разпечатваше писмото на Хариет. Отвори го и рече:
— Трябва да попитате годеницата ми как точно се случи всичко това. Тя поема пълната отговорност за всичко. А сега, ако ме извините, ще прочета писмото й и тогава ще мога да ви уведомя дали ще ни е необходимо специално разрешение за венчавка.
— Нима си направил дете на това бедно момиче?
— О, небеса! — прошепна лейди Хардкасъл.
Гидиън се намръщи, докато четеше набързо писмото на Хариет.
Скъпи господине,
Когато четете това писмо, аз вече ще съм в Лондон и ще се уча как да ви бъда достойна съпруга. Леля ми Аделаида (може би си спомняте, че ви я споменах) най-сетне е получила права върху парите на съпруга си. Тя покани всички ни в Лондон. Сега Фелисити най-сетне ще има своя сезон, а леля Ефи ме увери, че ще усвоя много добри светски маниери, което ще ми помогне да не ви излагам в бъдеще. Това е и най-важната причина, поради която се съгласих да тръгна.
Ако трябва да бъда съвсем честна, бих предпочела да си остана тук, в Ъпър Бидълтън. Много съм развълнувана от зъба, които открих в нашата пещера. (Отново искам да ви напомня да не споменавате на никого за нея. Крадците на вкаменелости дебнат навсякъде.) Но разбирам, че тъй като съм само дъщеря на енорийски пастор, ми липсват основни познания за поведението в обществото. Както казва леля Ефи, ще се нуждаете от съпруга, която разбира от тези неща. Надявам се да ги науча бързо, за да мога да се върна при вкаменелостите си.
Освен това се надявам, че докато съм в Лондон, ще мога да направя някои проучвания и да идентифицирам зъба си. Тази мисъл ме радва невероятно много и ще направи пътуването ми по- поносимо.
Тръгваме утре сутринта. Ако желаете да се свържете с мен, можете да го сторите чрез леля ми Аделаида. Изпращам ви адреса й. Искрено се надявам баща ви да се чувства по-добре. Моля, предайте
