поздравите ми на майка си.
Между другото, относно онзи Въпрос, който толкова ви вълнуваше, позволете да ви съобщя, че можете да не се тревожите. Няма нужда от прибързана венчавка.
Проклятие, мислеше си Гидиън, докато сгъваше бързо писмото. Точно тогава осъзна колко му е харесвала идеята за прибързана сватба.
— Не. Годеницата ми не е бременна. Жалко. Случило се е нещо далеч по-ужасно.
Лейди Хардкасъл примигна недоумяващо.
— Мили боже, та какво може да е по-ужасно от това?
— Завели са я в Лондон, за да придобие светски обноски — Гидиън нагълта наведнъж остатъка от колбасите си и скочи на крака. — Тъй като не сте на смъртния си одър, милорд — обърна се той към баща си, — трябва веднага да тръгвам.
— По дяволите, Гидиън, върни се веднага — изрева Хардкасъл. — Какво става? Защо си се втурнал така към града?
Гидиън нетърпеливо спря на вратата.
— Не мога да отлагам, сър. Само при мисълта, че Хариет е в Лондон, направо ми настръхва косата.
— Глупости — намръщи се лейди Хардкасъл. — На теб от нищо не може да ти настръхне косата, Гидиън.
— Но вие не познавате Хариет, мадам.
9.
Гидиън не харесваше клубовете си по обичайния начин, както правеха повечето джентълмени. За него те не бяха нито убежище, нито дом далеч от дома. Тъй като бе наясно, че в мига, в който пристъпи прага, веднага се съживяват всичките истории отпреди шест години за похитени девойки, самоубийство и мистериозна смърт, съвсем обяснимо той не беше особено привързан към клубния живот.
Но по-лошото беше, че никой никога не се бе осмелил да предизвика Гидиън лице в лице с тези обвинения. Той бе смятан за прекалено опасен при този подход. Имаше хора, които добре помнеха дуела с шпаги, при който той бе получил обезобразяващия го белег.
Това се бе случило преди повече от десет години, но свидетелите на събитието винаги бързаха да припомнят на всички, че навремето Сейнт Джъстин едва не уби противника си, Брайс Морлънд.
Същите тези свидетели не пропускаха да отбележат, че Морлънд беше приятел на Гидиън от детинство, а самият дуел не беше нещо повече от приятелски мач между двама буйни младежи. Това всъщност въобще не беше истински дуел.
Дявол знае какво би направил Сейнт Джъстин при същински дуел. Сигурно би убил, без дори до му мигне окото.
Самият Гидиън прекалено ясно си спомняше подробностите от онзи дуел с Морлънд. Причината да се спре в последния момент, когато вече се бе окопитил и бе успял да обезоръжи Морлънд, не беше нито рукналата кръв от зеещата на лицето му рана, нито болката, нито присъствието на свидетели. Причината да не го убие бе викът му за милост.
Все още чуваше думите.
В разгара на мача, който се бе превърнал в истински дуел, Гидиън въобще не беше сигурен, че ударът, който бе съсипал лицето му, е бил случаен. Но всички бяха сигурни в това. В края на краищата, защо Морлънд ще иска да убива Сейнт Джъстин? Просто нямаше причина.
Но раната бе нанесена, Морлънд беше извикал за милост, а Гидиън бе разбрал, че не може да убие хладнокръвно човек. Бе отместил върха на шпагата си от гърлото на Морлънд и всички си бяха отдъхнали с облекчение.
Три години по-късно, когато историята за обезчестяването на Диъдри и последвалото самоубийство се бе разнесла като ножар из Лондон, историята за дуела бе възкръснала и тогава всички я видяха в нова, много по-злокобна светлина. Подробностите около смъртта на Рандъл също бяха изровени. Задаваха се много въпроси.
Но те винаги бяха задавани зад гърба на Гидиън.
Гидиън се отбиваше в клубовете си, когато случайно се намираше в града, по една единствена причина. Те представляваха отличен източник на информация, а точно сега имаше няколко въпроса, на които искаше непременно да си отговори, преди да се обади на Хариет.
Още първата вечер, след като пристигна в града, Гидиън се изкачи по стъпалата и влезе през вратата на един от най-изисканите клубове на Сейнт Джеймс стрийт. Щом членовете на клуба разбраха кой е пристигнал, той съвсем не се изненада, че през главното помещение премина вълна на интерес и любопитство.
Винаги ставаше така.
Като кимна хладно на няколко от по-възрастните господа, за които знаеше, че са лични приятели на баща му, Гидиън се разположи близо до камината. Поръча си бутилка бяло рейнско вино и взе някакъв вестник. Не му се наложи да чака дълго някой да го заговори.
— Охо, от доста време не сме ви виждали тук, Сейнт Джъстин. Носят се разни слухове, че сте се сгодили. Да не би да има нещо вярно?
Гидиън вдигна поглед от вестника. Той позна във внушителната плешива фигура на джентълмена пред себе си лорд Фрай, един барон с имения в Хампшир. Фрай беше един от старите приятели на баща му от времето, когато и старият граф колекционираше вкаменелости.
— Добър вечер, сър — Гидиън говореше с равен глас, но все пак учтиво. — Можете да сте спокоен, че слухът за годежа ми е съвсем верен. Годежът ми ще бъде обявен в утрешния вестник.
— Охо — Фрай се намръщи войнствено. — Значи е вярно, така ли?
Гидиън се усмихна студено.
— Току-що ви казах, че е вярно.
— Охо. Ами така-а. Значи е вярно. Много се опасявах, че може да е така — Фрай бе невероятно мрачен. — Госпожица Поумрой изглеждаше страшно сигурна в това, но човек никога не знае, особено когато не е било оповестено официално, нали разбирате. А роднините й си мълчат по въпроса.
— Седнете, Фрай. Пийнете чаша рейнско.
Фрай се отпусна на тапицирания с кожа стол срещу Гидиън. После извади една голяма кърпа и изтри с нея челото си.
— Аха. Много е топло тук до огъня, нали? Аз лично обикновено не сядам толкова близо.
Гидиън остави вестника си и умишлено фиксира с поглед едричкия барон.
— Да разбирам ли, че вече сте се запознали с годеницата ми?
— Да, наистина — Фрай сякаш откри лъч надежда. — Ако наистина и двамата говорим за госпожица Хариет Поумрой, действително имах това удоволствие. Наскоро тя се присъедини към Дружеството за вкаменелости и древни изкопаеми.
— Това обяснява всичко — Гидиън малко си поотдъхна. — Можете да сте сигурен, че говорим точно за тази Хариет Поумрой.
— Аха. Жалко — Фрай отново изтри челото си. — Горкичката — промърмори той много тихо, почти недоловимо за слуха.
Гидиън присви очи.
— Моля?
— Ъ? О, нищо, нищо. Така-а. Прекрасна млада дама. Много умна. Наистина, много умна. Има малко грешни представи по някои въпроси, естествено. Някои от идеите й за земните пластове и вкаменелостите в тях, а и за основните принципи на геологията, са доста странни, но иначе е много умна.
— Да, така е.
Фрай погледна изпитателно Гидиън.
