— Но бе така добър да осигури и двама почтени придружители. Не можете да го вините, че е нарушил благоприличието.
— Проклятие, Хариет…
— Дори и да бе успял да ме заведе чак до Гретна Грийн, което беше малко вероятно, нищо ужасно нямаше да се случи. Просто щяхме да обърнем каретата и да се върнем.
— Не мога да повярвам, че стоя тук под открито небе и обсъждам подобно нещо с теб — Гидиън хвана Хариет за лакътя и я поведе към файтона, спрян наблизо. — Този мъж си бе наумил да избяга с теб и да се ожени за теб — той с лекота повдигна Хариет на седалката.
Хариет приглади полите си, а Гидиън седна до нея и пое юздите в ръце.
— Милорд, надявам се не мислите, че щях да се омъжа за Епългейт. Та аз съм сгодена за вас!
Гидиън я погледна косо, докато обръщаше файтона в посока към Лондон с много бавен ход.
— Но този факт съвсем не попречи на приятелите ви да се опитат да ви спасят от лапите ми.
— Да, но те просто не разбират, че съм съгласна да съм в лапите ви, милорд.
Гидиън не отговори на това. Известно време стоя мълчаливо, очевидно потънал в собствените си размисли. Хариет вдиша дълбоко хладния нощен въздух. Облаците бяха започнали да се разкъсват и сега тук-там блещукаха звезди.
Нощта над този безлюден извънградски път беше толкова романтична, мислеше си тя. Всичко изглеждаше някак нереално. Чувстваше се така, сякаш тя и Гидиън, и конете се движеха в някакъв сън, препускаха по странен бляскав път, който можеше да ги отведе навсякъде.
Файтонът премина един завой и в далечината заблещукаха светлинките на някакъв хан.
— Хариет? — тихо проговори Гидиън.
— Да, милорд?
— Не искам отново да преживея подобна глупава история.
— Разбирам ви, милорд. Зная колко неприятно и неудобно бе за вас всичко това.
— Нямам точно това предвид — Гидиън бе втренчил поглед в далечните светлинки на хана. — Опитвам се да ти кажа, че искам да прекратя годежа ни.
Хариет онемя. Не можеше да повярва на ушите си.
— Да прекратите годежа ли, милорд? Защото бях толкова глупава, че се оставих да ме поведат на север?
— Не. Защото ме е страх, че ще има и още неприятни случки като тази. Наистина този път не се случи нещо лошо, но кой знае какво би станало следващия път?
— Но, милорд…
— Възможно е някой от обожателите ти да се опита да те спаси от Звяра от Блекторн Хол с доста по- драстични средства — каза Гидиън. Беше се съсредоточил върху конете. Въобще не я поглеждаше.
Хариет отправи поглед към суровия му профил.
— Няма повече да се наричате с това ужасно име, Сейнт Джъстин. Чувате ли?
— Да, госпожице Поумрой. Чувам. Ще се омъжиш ли за мен, веднага щом успея да получа специално разрешение?
Хариет стисна чантичката си.
— Да се омъжа за вас? Веднага?
— Да.
Хариет бе като замаяна.
— Мислех, че искате да прекратите годежа ни.
— Искам. Колкото може по-скоро. И то като се оженя за теб.
Хариет преглътна, изпълнена с огромно облекчение. После се опита да посъбере мислите си.
— Разбирам. Ами, питате дали да се оженим. Мислех, че ще имаме повече време да се опознаем, милорд.
— Знам, че мислеше така. Но не вярвам, че това има някакво значение. Вече знаеш най-лошото за мен и това май не те притеснява особено. Леля ти мисли, че след тази вечер ще плъзнат още повече приказки и слухове от всякога. А ако се оженим, поне отчасти ще предотвратим това.
— Разбирам — отново каза Хариет, но все още не бе в състояние да мисли спокойно и ясно. — Добре, милорд. Щом това е желанието ви.
— Това е. Е, значи, решено. Мисля, че е по-добре да пренощуваме тук тази нощ, вместо да продължим към града. Така ще може да се оженим, преди да стигнем в Лондон.
Хариет се втренчи в хана пред тях.
— Ще нощуваме тук?
— Да. — Гидиън спря конете и после ги подкара към двора на странноприемницата. Огромните им копита зачаткаха по калдъръма. — Така ще е по-разумно. Сутринта ще се погрижа за разрешението. След като се оженим, предлагам да отидем право в имението Хардкасъл и да те представя на родителите си. Някои неща са неизбежни.
Още преди Хариет да успее да отговори, вратата на странноприемницата се отвори и едно момче се втурна навън, за да се погрижи за животните. Гидиън слезе от файтона.
Събитията се развиваха прекалено бързо. Хариет се опита да говори със спокоен глас.
— Ами моето семейство, сър? Те ще се тревожат за мен.
— Ще им изпратим съобщение от хана, в което ще им обясним, че си в безопасност и че ще те заведа в имението Хардкасъл. Докато се върнем в Лондон, сензационната новина ще е вече отшумяла. И вече ще те държа здраво в лапите си.
12.
Гидиън огледа малката стаичка. Тя беше най-добрата, с която разполагаше ханджията, но това не значеше кой знае какво. Имаше само едно легло, и то доста малко.
— Надявам се, че не си прекалено възмутена, задето казах на съдържателя, че сме женени — Гидиън коленичи, за да по-разбута въглищата в огнището. Не погледна назад към Хариет, но усещаше напрежението й.
— Не. Нямам нищо против — тихо отвърна Хариет.
— Скоро това ще е самата истина.
— Да.
Тази вечер на Гидиън повече от друг път му се струваше, че е прекалено грамаден. Не знаеше защо е така, но се чувстваше тромав и непохватен в малката стая. Страхуваше се, че при всяко свое движение може да счупи нещо. Всичко наоколо му се струваше малко и крехко, включително самата Хариет.
— Не ми се стори особено благоразумно да останеш сама в някоя друга стая — каза той, като все още не я поглеждаше. — Ако те придружаваше камериерката ти или сестра ти, щеше да е по-различно.
— Разбирам.
— Винаги е рисковано една жена да остава сама в някоя странноприемница. Долу в кръчмата вече има няколко пияни грубияни. Не се знае дали на някой от тях няма да му хрумне да се качи тук и да започне да опитва кои врати са заключени.
— Доста неприятна мисъл.
— А има и друга неприятна възможност. Хората може да започнат да се съмняват, че си истинска дама, ако се разбере, че не сме женени — Гидиън се изправи, тъй като огънят вече се бе разпалил. Загледа се във веселите пламъци. — Може да си направят неприятни изводи.
— Разбирам. Всичко с наред, Гидиън. Моля ви, не се тревожете за това — Хариет се приближи към огъня и протегна ръце, за да ги стопли. — Както сам отбелязахте, скоро наистина ще сме женени.
Гидиън погледна профила й, очертан срещу светлината на огъня, и цялото му тяло се стегна при тази гледка. Сиянието на огъня придаваше на кожата й златист оттенък. Косата й, мека и къдрава, обрамчваше лицето й. Струваше му се, че вижда как къдриците й искрят от жизненост. Тя изглеждаше толкова нежна и уязвима.
— По дяволите, Хариет, тази вечер няма да настоявам да упражня съпружески права над теб — промълви смутено Гидиън. — Ти имаш право да очакваш от мен да се въздържам и аз наистина смятам да го
