Красавицата и звярът

направя.

— Разбирам — каза тя, но не го погледна.

— Това, че загубих контрол над себе си онази нощ в пещерата не означава, че не умея да се контролирам.

Хариет го погледна за миг с някакво странно любопитство в погледа.

— Никога не съм мислила, че ви липсва самоконтрол, милорд. Всъщност вие сте най-сдържаният човек, когото някога съм срещала. Понякога това ме тревожи. Ако искате да знаете, това е единственото нещо у вас, което понякога ме кара да се чувствам неловко.

Той я гледаше невярващо.

— Мислиш, че съм прекалено сдържан?

— Предполагам, че това се дължи на факта, че през последните няколко години ви се е налагало да понасяте толкова обидни слухове и приказки — простичко обясни Хариет. — Научили сте се да криете чувствата си. Може би прекалено много. Понякога въобще не знам какво мислите.

Гидиън подръпна нервно вратовръзката си и бързо я развърза.

— Понякога мисля същото и за теб, Хариет.

— За мен? — очите й се разшириха. — Но аз почти никога не се старая да прикривам чувствата си.

— Така ли? — Гидиън се приближи към единствения стол в стаята и хвърли небрежно връзката си на облегалката му. После съблече жакета си. — Може би ще се изненадаш, ако ти кажа, че нямам представа какви са чувствата ти към мен, госпожице Поумрой — той започна да разкопчава ризата си. — Не знам дали ти се виждам смешен или противен или направо досаден.

— Гидиън, за бога…

— Точно затова бях толкова разтревожен, когато разбрах, че си избягала от града и си на път за Гретна Грийн — той остави ризата си да виси разкопчана на раменете му и седна на ръба на леглото, след което издърпа единия си ботуш. — Хрумна ми, че може да си помислила, че би могла да си намериш и по-добър съпруг от един безчестен, доста намусен виконт.

В продължение на няколко секунди Хариет го гледа изпитателно.

— Понякога наистина сте намусен, Сейнт Джъстин. Това не може да се отрече. И много упорит.

— И свикнал да издава заповеди — припомни й той.

— Много неприятен навик, наистина.

Той събу и другия си ботуш и го пусна на пода.

— Освен това не разбирам много от вкаменелости и геология, или пък от разните теории за произхода на земята.

— Съвсем вярно. Въпреки това изглеждате доста интелигентен. Мисля, че можете да понаучите нещо.

Гидиън я погледна сепнато, като не можеше да реши дали тя се опитва да го дразни.

— Не мога да променя нито лицето си, нито миналото си.

— Не помня да съм ви молила да го правите.

— По дяволите, Хариет! — грубо възкликна той. — Защо си съгласна да се омъжиш за мен?

Тя наклони глава на една страна и сякаш се позамисли.

— Може би защото имаме толкова много общи черти.

— Дявол да го вземе! Точно там е проблемът — отвърна моментално той. — Нямаме нищо общо освен това, че прекарахме една нощ заедно в онази пещера.

— Аз също понякога мога да съм доста упорита — каза тя замислено. — Самият вие ме нарекохте тиранична още при първата ни среща.

Гидиън изръмжа.

— Точно тъй, госпожице Поумрой, Точно така беше.

— И се интересувам от стари зъби и кости до такава степен, че понякога ставам невъзпитана, а понякога, както са ми казвали, дори и груба.

— Интересът ти към вкаменелостите съвсем не е толкова лоша черта — великодушно обяви Гидиън.

— Благодаря ви, сър. Само че, освен всичко това, мога да добавя и факта, че и аз, също като вас, не мога да променя нито лицето си, нито миналото си — продължи Хариет, сякаш четеше от някакъв списък на леко повредени стоки, които и се иска да продаде.

Гидиън остана много изненадан.

— Но в тях няма нищо лошо или нередно!

— Напротив, има. Никой не може да отрече, че съвсем не съм такава красавица като сестра ми, а освен това и възрастта ми си е неопровержим факт. Вече съм почти на двадесет и пет, не съм с особено мил характер, нито пък съм сговорчиво младо момиченце, току-що приключило с образованието си.

Гидиън забеляза сянката на усмивка, която играеше около нежните й устни. Почувства как някъде дълбоко в него нещо започва да се отпуска.

— Е, значи така — бавно се съгласи той. — Сигурно би било съвсем лесно да превъзпиташ една малка глупава патка, която още дори не се е научила да мисли със собствената си глава. Но тъй като и аз самият не съм в първа младост, едва ли имам право да се оплаквам от напредналата ти възраст.

Хариет се усмихна широко.

— Колко великодушно от ваша страна, милорд.

Гидиън я гледаше втренчено и усещаше как по вените му тече изгарящо желание. Предстоеше му една много дълга нощ, помисли си той.

— Има само още едно нещо, което искам да си изясним.

— И какво е то, милорд?

— Ти си най-красивата жена, която някога съм познавал.

Хариет зяпна от изненада и учудване.

— Ама че глупости! Гидиън, как можете да кажете подобно нещо?

Той сви рамене.

— Това е самата истина.

— О, Гидиън — Хариет примигна за миг. Устните й трепереха. — О, Гидиън!

Тя се затича през стаята и се хвърли право в обятията му.

Приятно изненадан от неочакваната й реакция, Гидиън се остави да бъде повален назад върху леглото. Ръцете му се сключиха около Хариет и той я притегли към гърдите си.

— Ти си най-привлекателният, най-красивият, най-прекрасният мъж, когото някога съм срещала — свенливо промълви Хариет, притиснала устни към гърлото му.

— Виждам, че към списъка на дребните ти недостатъци може да прибавим и лошо зрение — Гидиън зарови пръстите си в гъстата й коса. — Но това ми се струва доста незначителен и несъмнено много полезен недостатък при сегашните обстоятелства.

— Твоето зрение трябва да е също толкова слабо, ако наистина ме смяташ за красива — Хариет се изкикоти. — Е, виждате ли, милорд? Еднакви недостатъци. Очевидно много си подхождаме.

— Очевидно — Гидиън хвана с две ръце лицето й и притегли устните й към своите.

Тя отвърна на целувката му с такава нежна, щедра готовност, че кръвта му закипя. Усещаше невероятната мекота на гърдите й през фината тъкан на роклята и наметката й. Пръстите му се стегнаха в косите й.

— Гидиън? — Хариет повдигна малко главата си, за да го погледне с удивление в очите.

— Господи, колко те желая! — той търсеше с поглед някакъв знак по лицето й, който да му подскаже, че няма нужда да се сдържа, както подобава на един джентълмен, през тази последна нощ преди да се оженят. — Нямаш представа колко много те желая!

Тя наведе поглед и Гидиън забеляза руменината по бузите й.

— И аз те желая, милорд. Толкова често мислех за онази нощ, която прекарахме заедно.

— След като утре се оженим, ще прекарваме заедно всяка нощ — обеща той.

— Гидиън — тихо каза тя, — зная, че ще се оженим, защото така се налага. Разбирам, че се чувстваш длъжен да постъпиш честно с мен. Но все се чудя…

— Какво? — точно сега той съвсем не беше в настроение за логичния й подход към ситуацията, но не знаеше как да я спре. Тя бе права. Беше й предложил брак, защото я бе компрометирал.