Красавицата и звярът

точно това.

Единствената жена на света, която не се страхува от Звяра.

Гидиън отпусна ръцете си и подкани конете да препускат още по-бързо. Не му оставаше друго, освен да се моли на онзи бог, който го бе изоставил преди шест години, Хариет да не е избягала по свое желание.

* * *

Алкохолните изпарения изпълваха купето на тежката пътна карета, докато тя тромаво трополеше по пътя на север.

Хариет отвори едното прозорче, тъкмо когато лейди Иънгстрийт ентусиазирано даде тон на лорд Фрай за поредната неприлична кръчмарска песен. Хариет си каза, че непременно трябва да попита дамата, откъде е научила тези особени балади.

Имаше в село Ийст Дипълз мома,
дарена от бога с разкошни зърна.

След първия куплет лорд Епългейт отправи към Хариет един извинителен поглед. Тъй като тя едва ли щеше да го чуе при шума, който вдигаха другите двама, той се наведе към нея.

— Надявам се, че не сте прекалено обидена, госпожице Поумрой. Нали знаете какви са хората от по- старото поколение. Не са особено изискани. Но поне никому не мислят злото.

— Да, знам — отвърна Хариет със съжалителна усмивка. — Поне се забавляват.

— Сметнах, че е най-добре да ги взема с нас тази вечер. Присъствието им ще осигури благоприличен вид на бягството ни — обясни съвсем сериозно Епългейт.

— Милорд, проблемът е там, че както вече няколко пъти се опитах да ви обясня, нямам намерение да се омъжа за вас, дори и случайно да успеете да ме заведете в Гретна Грийн. А това е малко вероятно.

Епългейт я погледна загрижено.

— Надявам се да промените решението си, скъпа. Остават ни няколко часа, през които можете да обмислите отново положението. Уверявам ви, че ще бъда най-добрият съпруг. А имаме толкова много общи неща. Само си помислете, ще можем заедно да търсим и изследваме вкаменелости.

— Звучи много приятно, сър, но както вече няколко пъти ви напомних, аз съм сгодена. Не мога да наруша годежа си със Сейнт Джъстин.

Очите на Епългейт преливаха от възхищение.

— Чувството ви за отговорност в това отношение ви прави чест, скъпа. Но в действителност никой не очаква от вас да бъдете вярна на този човек. В края на краищата, това е Сейнт Джъстин. Собствената му репутация не му позволява да изисква лоялност и уважение от страна на другите, камо ли от вас, която сте толкова мила и очарователна, и невинна.

Хариет, на която вече бе омръзнало да обяснява едни и същи неща, реши да пробва с друга тактика.

— Ами ако ви кажа, че не съм толкова невинна, сър?

Епългейт вдървено изправи рамене.

— Не бих ви повярвал, госпожице Поумрой. Само като ви погледне човек, веднага може да познае, че сте самото въплъщение на невинността и добродетелта.

— Само като ме погледне?

— Разбира се. Освен това, моля ви, не забравяйте, че имам привилегията да познавам блестящия ви ум. Интелект като вашия, толкова възвишен и образован, не е в състояние да подхранва долни мисли, а още по-малко да действа в съответствие с тях.

— Много интересно заключение — промърмори Хариет. Смяташе да продължи спора, но тъкмо тогава усети, че каретата започна да забавя ход.

— Охо! — Лорд Фрай прекъсна за момент изпълнението си и отпи още една глътка от бутилката. — Спираме, за да хапнем, а? Чудесна идея. Че може даже и по една вода да пуснем, а?

— Стига, Фрай! — Лейди Иънгстрийт закачливо го шляпна по ръката с ветрилото си и направи смешна физиономия. — Не бива да се държиш толкова невъзпитано пред младите!

— Точно така — Фрай направи дълбок поклон към Хариет. — Моите извинения, госпожице Поумрой — каза той доста заваляно. — Не знам какво ме прихвана.

— Аз пък знам — весело заяви лейди Иънгстрийт. — Прихванала те е една бутилка от най-доброто ми бренди. Подай я насам, сър. Все пак това си е моята бутилка и смятам аз да си я довърша.

Навън се чу вик. Хариет чу тропота на копита по пътя. Зад тях бързо се приближаваше друга карета. Вече бе почти тъмно, но Хариет веднага позна яркожълтия файтон и огромните коне, които внезапно се изравниха с каретата на лейди Иънгстрийт.

Лекият и бърз файтон прелетя покрай тях. Хариет успя да зърне само за миг човека в него. Носеше тежко голямо палто и шапка, нахлупена ниско над очите, но тя винаги би познала тези масивни рамене.

Най-сетне Гидиън ги бе настигнал.

Откъм капрата долетя още един вик, последван от поток гневни ругатни, а каретата забави хода си още повече.

— Проклятие — намръщи се Епългейт. — Някакъв глупак ще ни избута от пътя.

Очите на лейди Иънгстрийт се разшириха с някак помътен поглед.

— О, може би ни нападат разбойници!

Фрай намръщено се обади:

— Не съм чувал разбойниците да се движат с файтони.

— Това е Сейнт Джъстин — спокойно обяви Хариет. — Казах ви, че ще дойде веднага щом разбере какво става.

— Сейнт Джъстин? — Фрай бе съвсем слисан. — Ама че работа. Нима ни е открил?

— Глупости. На никого не съм казвала какво ще правим. Невъзможно е да ни е открил — лейди Иънгстрийт отпи една стабилна глътка от шишето и намигна лукаво.

— Е, важното е, че ни е открил — каза Хариет. — Знаех си, че ще ни намери.

Епългейт изглеждаше ужасно блед, но въпреки това сега изправи решително рамене.

— Не се бойте, Хариет. Аз ще ви пазя от него.

Хариет доста се разтревожи от храброто му изказване. Само това й липсваше сега. Знаеше отлично, че Гидиън съвсем няма да е доволен от подобни героични действия от страна на Епългейт.

Пътната им карета бе спряла. Хариет чуваше как кочияшът сърдито разговаря с Гидиън и пита какво означава всичко това.

— Няма да ви задържам много — рече Гидиън. — Мисля, че возите нещо, което ми принадлежи.

Хариет чу тежките стъпки на ботушите му по пътя, което бе знак, че той съвсем не е в добро настроение. Тя погледна спътниците си с предупредително изражение.

— Моля ви, слушайте внимателно — каза тя. — Трябва да ме оставите аз да говоря със Сейнт Джъстин, разбрахте ли?

Епългейт я погледна с негодувание.

— В никакъв случай няма да ви оставя да се изправите сама пред Звяра. За какъв ме мислите?

В този момент вратата на каретата се отвори с трясък.

— Добър въпрос, Епългейт — каза Гидиън с мрачен и заплашителен глас. Видът му не вещаеше нищо добро. Черното му палто се развяваше около него като мантията на зъл магьосник. Лампите от купето осветяваха страшното му белязано лице.

— Най-после, Сейнт Джъстин — нежно каза Хариет. — Чудех се кога най-сетне ще ни настигнете. Кълна се, направихме една толкова приятна разходка. Вечерта е прелестна, не мислите ли?

Погледът му обходи един по един всички присъстващи в купето, след което се спря върху Хариет.

— Е, достатъчно чист въздух ли подишахте, скъпа? — попита той.