— Напълно прави сте, и двете. И сега достатъчно се приказва. Веднага ще се заема с този въпрос.
Фелисити погледна към вратата тъкмо в мига, когато Аул я отвори. После върна погледа си към Гидиън.
— Ще тръгнете след тях ли, милорд?
— Разбира се. Ако е вярно, че са взели онази стара пътна карета на лейди Иънгстрийт, то бъдете сигурни, че съвсем скоро ще ги настигна. Нейният фургон е поне на двадесет години. Много е тежък и е с лошо окачване. А и конете й са почти толкова стари, колкото и каретата. Няма да успеят да се измъкнат.
— Да, милорд? — попита Аул с обичайния си гробовен глас.
— Нареди веднага да впрегнат Циклоп и Минотавър във файтона и да го докарат незабавно, Аул — каза Гидиън.
— Добре, милорд. Вечерта не е особено приятна за разходка, ако позволявате да отбележа, сър. Струва ми се, че се задава буря.
— Ще рискувам, Аул. Бъди така добър и не се бави.
— Както желаете, сър. Само после да не кажете, че не съм ви предупредил.
Аул се оттегли и внимателно затвори вратата след себе си.
— Е, в такъв случай — Ефи се изправи и завърза връзките на бонето си. — Мисля, че е най-добре да си вървим, Фелисити. Направихме всичко, което можахме.
— Да, лельо Ефи — Фелисити се изправи и погледна изпитателно Гидиън. — Милорд, ако ги настигнете…
— Със сигурност ще ги настигна, госпожице Поумрой.
В продължение на няколко секунди тя изучаваше изражението му, след което си пое дълбоко дъх и рече:
— Да, ами добре… ако го направите, сър, надявам се да не се държите лошо със сестра ми. Сигурна съм, че тя ще има задоволително обяснение за тази история.
— Не се и съмнявам, че ще има обяснение — Гидиън се приближи с решителни крачки към вратата и я отвори за двете жени. — На Хариет никога не й липсват обяснения. Дали са задоволителни е съвсем друг въпрос.
Фелисити се намръщи.
— Сър, трябва да ми дадете дума, че няма да сте груб с нея. Нямаше да настоявам да дойдем при вас, за да ви кажем какво се е случило, ако мислех, че ще й се сърдите.
Когато забеляза загрижеността в очите на Фелисити, Гидиън пламна от раздразнение.
— Не се тревожете, госпожице Поумрой. Сестра ви и аз се разбираме отлично.
— И тя все това повтаря — измърмори Фелисити, като последва леля си към вратата. — Надявам се и двамата да сте прави.
— И още нещо — каза Гидиън, когато Фелисити и Ефи вече бяха излезли в коридора. — Веднага щом се приберете у вас, пригответе една чанта с най-необходимите вещи на годеницата ми. Ще се отбия да я взема, когато тръгвам от града.
Ефи внезапно се разтревожи.
— Смятате, че няма да успеете да я върнете в града преди зори?
На въпроса й отговори Фелисити.
— Разбира се, че няма да я върне тази вечер, лельо Ефи. Кои знае колко далеч са стигнали Хариет и приятелите й. Във всеки случай, мисля, че когато отново видим Хариет, тя вече ще е омъжена. Не е ли така, милорд?
— Да — каза Гидиън. — Точно така. Мисля, че е крайно време веднъж за винаги да се сложи край на тези глупости. Не мога да позволя всичко живо да се опитва да спаси годеницата ми от лапите на Звяра от Блекторн Хол. Всичко това вече става прекалено досадно.
Аул бе сгрешил в преценката си за времето. Нощното небе бе забулено от облаци, но не валеше и пътят беше сух. Гидиън напредваше бързо през улиците на града и щом излезе от района с по-оживено движение, той пришпори конете си. Циклоп и Минотавър се втурнаха стремително напред, а огромните им копита удряха земята с неотслабваща сила.
Имаше поне още два часа, преди да се стъмни напълно. Предостатъчно време, за да догони тежката стара карета на лейди Иънгстрийт.
Какво преследваше той? Една отвлечена годеница, или годеница, която бяга от Звяра от Блекторн Хол?
Гидиън толкова силно желаеше Фелисити да е била права, когато каза, че Хариет се чувства обвързана с него. Но Гидиън не можеше да пренебрегне и възможността Хариет да е избягала доброволно в обятията на влюбения Епългейт.
Вчера, когато я бе завел на онази разходка в парка, тя наистина изглеждаше много сърдита. Гидиън си припомни избухването й за това, колко е лош навикът му да се налага над другите. Съвсем ясно му даде да разбере, че не е свикнала да й бъде заповядвано, без значение колко добри са намеренията на човека, който й заповядва.
Гидиън стисна зъби. Явно напоследък Хариет сериозно бе обмисляла какво означава наистина да си омъжена. Вчера искаше да му каже, че не е съгласна да се раздели с независимостта си след сватбата им.
Според Гидиън проблемът се състоеше в това, че Хариет прекалено дълго е била напълно независима. Налагало се е да взима решения за себе си и за другите в продължение на няколко години. Беше свикнала с това, също както беше свикнала да се мотае сама по пещерите.
Беше свикнала със свободата си.
Гидиън гледаше пътя пред себе си, като почти не забелязваше подръпването на кожените юзди в ръцете си, докато конете препускаха напред. Беше избрал Циклоп и Минотавър, както избираше и всичко друго на света, заради силата и издръжливостта им, а не заради външния им вид. Гидиън отдавна бе разбрал, че външната красота няма никакво значение у конете, жените, или пък приятелите.
Човек като Гидиън, който бе принуден да се изправи пред света с белязано лице и съсипана репутация и когото непрекъснато преценяват именно въз основа на тези критерии, бързо се научава да се взира под повърхността и външния вид на останалите.
Хариет беше като конете му, мислеше той. Тя бе направена от здрав и силен материал. Но имаше и много силна воля.
Може би е решила, че животът й ще е далеч по-приятен, ако се омъжи за някой като Епългейт, който няма дори и да си помисли да я командва.
Епългейт можеше да й предложи толкова много неща, включително титла и богатство. На това отгоре, осъзна Гидиън, Епългейт споделяше интереса на Хариет към вкаменелостите. Хариет може да е открила, че умът на Епългейт неудържимо я привлича.
Бракът с Епългейт би имал толкова много преимущества и нито един от недостатъците, които несъмнено биха характеризирали един брак със Звяра от Блекторн Хол.
Ако наистина беше джентълмен, помисли си Гидиън, би трябвало да остави Хариет да избяга с Епългейт.
Тогава той си представи Хариет в прегръдките на Епългейт. Гидиън изведнъж почувства, че му става лошо и го избива студена пот. Представи си как Епългейт докосва сладката й гръд, целува нежните й устни, промъква се в стегнатата й, всеотдайна топлина. Почувства се разкъсан от дълбока тъга и смазващото усещане за ужасна загуба.
Това беше невъзможно. Гидиън знаеше, че не може да се откаже от нея.
Животът без Хариет би станал толкова пуст. Това беше немислимо.
Спомни си какво бе казала Фелисити, че е показвал Хариет пред хората като някакво странно същество от далечни земи. Ръцете му инстинктивно стиснаха юздите, когато си каза, че може би наистина е правел
