Хариет почувства някакво странно напрежение в стаята на лейди Иънгстрийт, в която се бяха събрали за една извънредна сбирка на Дружеството за вкаменелости и древни изкопаеми. По време на събранието тя на няколко пъти усети втренчения поглед на лорд Фрай, а бе доловила и някаква необичайна решителност в начина, по който я гледаше лорд Епългейт. Лейди Иънгстрийт изглеждаше някак странно възбудена, сякаш криеше някаква тайна.
Тази сбирка бе свикана извънредно от лейди Иънгстрийт, за да изслушат една лекция от господин Криспли. Сега той изнесе един много досаден доклад, чиято цел явно бе да покаже съвсем ясно, че няма начин вкаменените животни да са предшественици на съвременните животни. Да се вярва на откачената идея, че можа да са съществували и по-ранни варианти на съвременните животински видове, е направо смешно, твърдеше той.
— Да се приеме подобна налудничава идея — предупреждаваше господин Криспли със заплашителна интонация, — би прокарало път на богохулната и научно невъзможна теория, че човешките същества може да са имали някакви други предшественици, които са се различавали много от хората днес.
Естествено никой не можеше дори да допусне да приеме подобно скандално предположение. Или поне не публично. Когато господин Криспли приключи с лекцията си, бе приветстван от доста откъслечни ръкопляскания.
Когато тълпата се разкъса на отделни разговарящи групички, лорд Фрай се наведе към Хариет, за да промърмори:
— Така-а. Чудесна лекция, а, госпожице Поумрой?
— Наистина чудесна — учтиво отвърна тя. — Но съм малко разочарована, че той не засегна въпроса за вкаменените зъби.
— Е, ами сигурно следващия път ще го направи — лорд Фрай изведнъж се сепна. — Охо, това ми напомня нещо. След сбирката днес следобед сме намислили аз, лейди Иънгстрийт и лорд Епългейт да посетим един приятел, който притежава удивителна колекция от вкаменели зъби. Искате ли да дойдете с нас?
Хариет моментално изпадна във възторг.
— Ужасно ще се радвам да дойда. Далеч ли живее приятелят ви?
— В предградията на Лондон — отвърна Фрай. — Ще идем дотам с каретата на лейди Иънгстрийт.
— Много ви благодаря за поканата, сър. С огромно удоволствие бих разгледала зъбите на приятеля ви.
— Така си и мислех — Фрай се усмихна с доволно изражение.
— Ще изпратя една кратка бележка до къщата на леля ми, за да знаят, че днес следобед малко ще закъснея — каза Хариет. — Не бих искала роднините ми да се тревожат.
— Както желаете — промърмори Фрай. — Предполагам, че лейди Иънгстрийт би могла да се погрижи някой от прислугата да я занесе у вас.
Късно този следобед, когато и последните членове на Дружеството вече се бяха сбогували и разотишли, Хариет се качи в старомодната пътна карета на лейди Иънгстрийт. Сега тази дама снизходително се усмихна на Хариет, докато тя се настаняваше до нея.
— Винаги използвам тази карета, когато се движа на по-дълги разстояния из града — каза лейди Иънгстрийт. — Толкова по-удобна е от тези нови градски карети.
Фрай и Епългейт се настаниха на тъмнокафявите кадифени възглавнички на седалката срещу дамите. Хариет нямаше как да не забележи колко напрегнати бяха лицата им.
— Това ще е невероятно приятно пътуване — каза лейди Иънгстрийт.
— Очаквах го с огромно нетърпение — обади се и Хариет. — Съвсем случайно нося скицника си със себе си. Мислите ли, че този господин с колекцията от зъби ще ми позволи да направя някои скици?
— Предполагам, че ще успеем да го убедим — измънка лорд Фрай.
Тежката стара карета бавно потегли през оживените улици. Когато стигна покрайнините на града обаче, кочияшът не забави ход. Вместо това той подкара четворния впряг още по-бързо.
Хариет започна да се притеснява. Погледна през прозорчето на каретата и забеляза, че напускат града и се отправят през пустошта нанякъде.
— Къде е къщата на приятеля ви, лорд Фрай?
Лицето на лорд Фрай стана тъмночервено. Той се покашля и колебливо рече:
— Ами, мисля, че вече е време да научите какво става в действителност, скъпа госпожице Поумрой.
— Да, наистина — лейди Иънгстрийт потупа окуражаващо ръката й. Очите й блестяха от вълнение.
— Можете да бъдете напълно спокойна, Хариет. Като ваши истински приятели, ние се нагърбихме да ви спасим от брака със Звяра от Блекторн Хол.
Хариет я зяпна изненадано.
— Моля?
Лорд Епългейт подръпна с пръсти вратовръзката си и видът му стана по-решителен от всякога.
— Запътили сме се към Гретна Грийн4, госпожице Поумрой.
— Гретна Грийн? Нима ме отвличате?
Лорд Фрай се намръщи.
— Съвсем не, госпожице Поумрой. Ние ви спасяваме. Започнахме да обмисляме този план още когато Сейнт Джъстин пристигна в Лондон. Тогава ни стана ясно, че ще продължи да играе подлата си игра с вас. Не можехме да го допуснем. Вие сте наша приятелка, една от нас, колекционерите. Ще направим онова, което сме длъжни да сторим.
— Мили боже! — прошепна Хариет, съвсем слисана. — Но защо Гретна Грийн?
Епългейт изправи доста слабоватите си рамене.
— С най-голяма радост ще се оженя за вас там, госпожице Поумрой. Решихме, че това е единственият начин, по който можем да спрем подлите машинации на Сейнт Джъстин.
—
— Не се бойте — каза Епългейт. — Аз ще ви защитя.
— А аз ще му помагам — обяви лорд Фрай.
— Аз също — лейди Иънгстрийт отново потупа ръката на Хариет. — Освен това, и кочияшът ще ни помогне. Не се бойте. Спасена сте от Звяра, мила. Така-а, а сега, донесла съм и нещичко за сгряване на кокалите. Една глътчица бренди винаги прави пътуването по-леко, не мислите ли?
— Охо! Чудесна идея, скъпа — Фрай изгледа с одобрителна усмивка как лейди Иънгстрийт извади една бутилка от голямата си чанта.
— Господи! — отново промълви Хариет. Тогава изведнъж осъзна и още нещо. Тя се намръщи. — Лорд Фрай, това означава ли, че не познавате такъв приятел, който притежава колекция от зъби?
— Опасявам се, че не познавам, скъпа — отвърна Фрай, докато поемаше бутилката бренди от ръцете на лейди Иънгстрийт.
— Колко жалко — рече Хариет. Тя се облегна на плюшената седалка на клатушкащата се карета и се примири да чака търпеливо Гидиън.
Знаеше, че не след дълго той ще тръгне след нея, и когато най-сетне догони каретата на Иънгстрийт, съвсем няма да е в добро настроение.
Знаеше, че ще й се наложи тя да защитава приятелите си от гнева му.
11.
Гидиън прикри изненадата си, когато Фелисити Поумрой и леля й бяха въведени в библиотеката му късно следобед. Докато се изправяше, за да ги посрещне, той забеляза, че и двете не изглеждат щастливи. А и Хариет не бе с тях.
Веднага почувства, че се задават неприятности.
— Добър ден, дами — поздрави ги той, докато се настаняваха срещу бюрото му. — На какво дължа честта за това неочаквано посещение?
