— Глупости. Малко вероятно е отново да вляза в една и съща карета с непознат мъж — Хариет се измъкна от леглото и се пресегна за ризата си.
— Може и да не е непознат — тихо каза Гидиън, като я наблюдаваше внимателно. — Може някой познат да те накара да влезеш в някоя карета. Някой, на когото си имала доверие.
— Невъзможно. Много ще внимавам — Хариет закрачи напред-назад пред камината с угасващия огън. Сиянието на тлеещите въглени прозираше през фината тъкан на ризата й и разкриваше извивките на гърдите и бедрата й. — Гидиън, моля те, обещай ми да не се дуелираш с Епългейт.
— Искаш прекалено много от мен. Не говори повече за това.
Тя го погледна разгневено, като все още нервно обикаляше пред огъня.
— Не можеш да очакваш, че просто ей така ще спра да говоря за това.
— Защо не? — меко попита той, впил поглед в апетитната извивка на дупенцето й. Помисли си, че със сигурност никога няма да се насити на тази жена.
— Говоря съвсем сериозно, милорд — обяви тя. — Няма да позволя да се дуелираш заради мен. В никакъв случай. А и въобще не е необходимо. Нищо лошо не се е случило и лорд Епългейт не искаше да ми навреди. Той и останалите просто се опитваха да ме спасят, както те си знаят.
— По дяволите, Хариет…
— Освен това той изцяло се е посветил на изучаването на геологията и вкаменелостите. Обзалагам се, че не разбира нищичко от дуелиране.
— Това не е мой проблем — отвърна Гидиън.
— Няма да има никакъв смисъл, ако го застреляте.
— Вече ти обясних, че има смисъл.
Тя се нахвърли върху него като малка тигрица.
— Гидиън, трябва да ми обещаеш още сега, на момента, че няма да го предизвикваш.
— Няма да ти обещая нищо подобно, сладката ми. А сега се върни в леглото и престани да се суетиш за нещо, което въобще не те засяга.
Хариет застана до края на леглото и кръстоса ръце на гърдите си. Стоеше там, съвсем изправена и непоколебима.
— Ако не ми дадеш честната си дума за това още сега, сър — каза тя, — утре няма да се омъжа за теб.
Гидиън реагира така, сякаш бе хвърлен от кон и ритнат в стомаха. За миг дори не можеше да диша.
— Значи Епългейт означава за теб толкова много? — попита той дрезгаво.
— Епългейт не означава нищо за мен — отвърна тя вбесена. — Ти си този, който ме интересува. Не разбираш ли? Толкова си твърдоглав, арогантен и себичен! Не искам да даваш повод за още повече приказки, а и да рискуваш живота си заради една глупост, която може да се приеме просто като екскурзия с карета.
Гидиън отметна завивката настрани и скочи от леглото. С ръце на кръста той тръгна с решителни крачки към нея, но Хариет не отстъпи нито на сантиметър от мястото си. Може би това бе единствената жена на света, която не се боеше от него.
— Смееш да ме заплашваш, така ли? — попита Гидиън, необикновено тихо.
— Да, сър, точно така. Щом смяташ да си такъв инат по този въпрос, тогава ми се налага да прибягна и до заплахи — след тези думи изражението й се посмекчи. — Гидиън, престани да се държиш така и бъди разумен.
— Съвсем разумен съм — изрева той. — Ужасно разумен. Опитвам се да предотвратя други неприятни случки, подобни на днешната.
— Няма нужда да предизвикваш Епългейт. Той е просто един младеж, който се опитва да играе ролята на благородния рицар. Толкова ли е трудно да разбереш и да простиш това?
— Дявол да го вземе, Хариет — Гидиън прокара пръсти през косата си, чувствайки безсилието си през логиката й. Естествено разбираше, че Епългейт не е сериозна заплаха. Но важен беше принципът.
— Можеш ли да кажеш за себе си, че никога не си се опитвал да се правиш на благороден рицар, когато си бил на неговата възраст?
Гидиън отново изруга, още по-вбесен, защото вече знаеше, че ще изгуби този спор. Тя беше права. Разбира се, че и той бе търсил тази роля, когато бе на възрастта на Епългейт. Повечето младежи минават през този период.
Беше му съвсем ясно, че Хариет не е влюбена в това момче, ето защо от тази гледна точка нямаше никаква опасност.
Може би наистина можеше да остави така този инцидент. Гидиън разбра, че наистина не му се иска да продължава спора. В момента можеше да се съсредоточи единствено върху прелестната гледка пред себе си — тялото на Хариет, очертано върху сиянието от камината. Желаеше я до болка. Пенисът му бе твърд като камък. Кръвта му гореше. А тя бе толкова щедра в страстта си.
Вероятно имаше и по-важни занимания от това, да даде един урок на Епългейт.
— Добре тогава — най-сетне промърмори Гидиън.
— Гидиън — очите на Хариет сияеха.
— Този път постигна своето. По помни, не ми харесва, дето Епългейт ще се измъкне толкова лесно. Да се надяваме, че това няма да докара други неприятности.
Усмивката на Хариет бе по-ярка и от въглените в камината.
— Благодаря ти, Гидиън!
— Смятай го за сватбен подарък — обяви Гидиън.
— Чудесно, милорд. Това е вашият сватбен подарък и приемам жеста ви.
Гидиън се спусна към нея, грабна я през кръста и я вдигна високо във въздуха.
— А какъв е вашият подарък за мен? — попита той с ехидна усмивка.
— Каквото си пожелаете, милорд — тя се вкопчи в раменете му и се разсмя щастливо, когато той я завъртя из стаята. — Трябва само да назовете желанията си.
Гидиън я занесе обратно до леглото.
— Смятам да прекарам остатъка от нощта зает именно с това. Ще изброявам желанията си, едно по едно. А ти ще ги изпълняваш всичките.
13.
Граф Хардкасъл очевидно не беше във възторг от това, че му представят новата му снаха без никакво предупреждение.
Графиня Хардкасъл се стараеше да се държи учтиво, но явно и тя бе сварена неподготвена от новината, че синът й се е оженил толкова неочаквано. Хариет си мислеше, че дамата може дори да е малко разстроена, че синът й е сключил брак с едно съвсем невзрачно същество от Ъпър Бидълтън.
Самият Гидиън, от друга страна, определено се канеше да се наслади изцяло на фойерверките, които сам бе подготвил, като пристигна така изненадващо в дома на родителите си с новата си съпруга.
Това едва ли бе най-гостоприемното и радушно посрещане, което някога бе получавала някоя младоженка. Но Хариет се утешаваше с мисълта, че вероятно не беше и най-лошото.
Макар и да приемаше философски нещата, все пак не можеше да отрече, че вечерята беше истинско мъчение. Графът седеше вдървено на единия край на дългата маса, а графинята — на другия.
Гидиън се бе изтегнал като голяма хищна котка на стола си срещу Хариет. Очите му, развеселени и наблюдателни, блещукаха с онова пламъче, което, Хариет добре знаеше, можеше да се превърне само за един миг в хладен гняв.
— Доколкото разбрах, съвсем доскоро сте били в Лондон.
— Да, мадам, така е — Хариет си взе мъничко от езика в сос от френско грозде, който й поднесе един от слугите. Езикът определено не спадаше към любимите й ястия. — Леля ми ме заведе там, за да подобря обноските си в обществото. Тя ме убеди, че съвсем няма да ми е излишно, за да не се излагам, когато стана виконтеса.
— Разбирам — рече лейди Хардкасъл. — Е, как е, подобрихте ли ги?
— Ами, не — призна Хариет, като добави малко картофи в чинията си. Чувстваше страхотен глад. Денят
