— Наричайте ги, както искате. В моите очи всичко е имитация.
Тя се усмихна тържествуващо.
— Но, както вече казахте, вие не сте експерт по редки произведения на изкуството, нали, сър? Вие сте само един обикновен делови мъж.
— Остават ви по-малко от осем минути, мисис Лейк.
Лавиния попипа сребърната верижка на шията си, както правеше винаги, когато беше нервна.
— Не мога да реша дали сте отвратително злобна личност или просто сте луд — пошепна задавено.
Мъжът я удостои с кратък леден поглед. Изглеждаше развеселен.
— Има ли голяма разлика?
— Не.
Ситуацията беше наистина невъзможна. Тя нямаше друг избор, освен да напусне магазина си.
С тих вик, смесица между примирение и гняв, тя се обърна и изкачи тясната стълба. Когато влезе в малката стая, осветена само от една лампа, откри, че Емелин е използвала добре предоставеното им време. Два средно големи и един голям куфар стояха отворени насред стаята. Два по-малки бяха напълнени и затворени.
— Ето те и теб. Най-после. — Емелин беше пъхнала глава в шкафа и гласът й прозвуча приглушено. — Защо ти трябваше толкова време, докато се качиш горе?
— Опитах се да убедя Марч, че няма право да ни изхвърли посреднощ на улицата.
— Той не ни изхвърля на улицата. — Емелин се измъкна от шкафа и отстъпи крачка назад, стиснала в две ръце малка антична ваза. — Поръчал е карета и е наел двама въоръжени мъже, които не само ще ни изведат от Рим, но и ще ни придружават по целия път до Англия. Много великодушно от негова страна.
— Глупости! Този човек е всичко друго, само не и великодушен. Играе някаква тайна игричка и иска да се отърве от нас, това е. Запомни какво ти казвам!
Емелин уви вазата в дебела вълнена дреха.
— Той е убеден, че се намираш в сериозна опасност. Че Карлайл е замислил голям удар. Не иска да пострадаш.
— Глупости! Откъде си толкова сигурна, че така нареченият Карлайл върши беззакония в Рим? Имаме само думата на мистър Марч. — Лавиния отвори втория гардероб и посегна към прекрасната статуйка на Аполон. — Що се отнася до мен, аз нямам намерение да вярвам във всичко, което ми разказва господинът. Знам, че иска да се отърве от нас. Да ни прогони от магазина, за да преследва своите собствени тъмни цели.
— Аз пък съм убедена, че казва истината. — Емелин натъпка увитата ваза в третия куфар. — Според мен е прав: ние сме в опасност.
— Ако наистина сме заплашени от някакви подли бандити, няма да се учудя, ако се окаже, че мистър Марч е водач на бандата. Той твърди, че се занимава със сделки, но в него има нещо дяволско.
— Не позволявай на лошото настроение да влияе върху въображението ти, Лавиния. Нали знаеш, че когато дадеш воля на фантазията си, не си способна да разсъждаваш трезво.
Шумът от трошащи се глинени съдове стигаше до горе и караше Лавиния да трепери.
— Дявол да го вземе — промърмори ядосано тя.
Емелин спря за миг и наклони глава, за да чуе какво става.
— Сигурна съм, че се старае да представи нещата така, сякаш сме станали жертва на крадци и вандали. Какво ти каза?
— Спомена, че смята да разруши магазина, за да не си помисли Карлайл, че го е разкрил. — Лавиния все още не беше успяла да измъкне статуята на Аполон от шкафа. — Но според мен това е поредната му лъжа. Ако питаш мен, този човек се наслаждава на разрушението. И на силата си. Той е луд!
— Не вярвам. — Емелин извади още една ваза от шкафа. — Но признавам, че постъпи умно, като скри истинските антики на горния етаж, за да ги предпазиш от крадци.
— Единственото положително в цялата тази история. — Лавиния прегърна красивия Аполон и го измъкна от шкафа.
— Тръпки ме побиват, като си помисля какво можеше да се случи, ако бяхме изложили и тях долу заедно с копията. Марч без съмнение щеше да ги натроши на парченца.
— Ако питаш мен, имахме късмет, че мистър Марч не ни сметна за съучастници на бандата от главорези на Карлайл.
Емелин зави малката ваза в платно и я сложи в куфара.
— Треперя, като си помисля какво щеше да направи с нас, ако беше повярвал, че сме се включили в бандата, а не сме само невинни измамени.
— Какво по-страшно би могъл да направи от това да унищожи единствения ни източник на доходи и да ни изхвърли от дома ни?
Емелин хвърли поглед към старите стени, които ги заобикаляха, и изхъмка презрително.
— Не мисля, че можем да наречем това неприятно малко помещение дом. Няма да ми липсва нито за секунда.
— Със сигурност ще усетиш липсата му, като се озовем в Лондон без нито едно пени и се принудим да живеем на улицата.
— Няма да се стигне дотам. — Емелин почука по вазата, която се готвеше да увие. — Щом пристигнем в Англия, ще почнем да продаваме антики. В момента е много модерно да притежаваш стари вази и статуи и ти знаеш това. С парите, които ще ни платят за тези неща, ще си наемем къща.
— Но не за дълго. Ще имаме късмет, ако продажбата на спасените антики ни позволи да се задържим шест месеца над водата. Щом продадем и последната ваза, ни чака глад.
— Все ще измислим нещо, Лавиния. Досега се справяхме, нали? Идеята ти да открием магазин за антики в Рим беше брилянтна. Особено след като работодателят ни избяга с парите…
Лавиния трябваше да събере цялата си воля, за да не изкрещи. Безграничното доверие на Емелин в способността й да намира изход от отчаяни ситуации я подлудяваше.
— Моля те, помогни ми да се справя с този Аполон — поиска тихо тя.
Емелин огледа със съмнение голямата статуя, която Лавиния с мъка бе извадила от шкафа.
— Този ще заеме почти целия куфар, а той ни е последният. Защо не го оставим тук и не вземем вместо него няколко вази?
— Аполон струва колкото дузина вази. — Лавиния спря, пое шумно въздух и хвана статуята от другата страна. — Това е най-ценната антика, която притежаваме. Трябва да я вземем.
— Ако го сложим в куфара, няма да остане място за книгите ти — напомни й меко Емелин.
Лавиния се почувства зле. Спря рязко и впи поглед в етажерката с томчета поезия, които беше донесла от Англия. Мисълта да ги остави в Рим й причини почти физическа болка.
— Книгите могат да се заменят, но това не. — Стисна по-здраво статуята и допълни: — Един ден ще си купя нови.
Устремила поглед в лицето й, Емелин се колебаеше.
— Сигурна ли си, скъпа? Знам какво означават за теб тези книги.
— Аполон е по-важен.
— Е, добре. — Емелин пристъпи към нея, за да й помогне да приберат ценната статуя.
По стълбата се чуха тежки стъпки. Тобиас Марч се появи на вратата, хвърли поглед към приготвените куфари, после към Лавиния и Емелин.
Лавиния беше готова да запрати някоя ваза по главата му и едва се удържа.
— Не мога да оставя Аполон. Той ще ни предпази от живот в бордея, когато се върнем в Лондон.
Емелин изкриви лице.
— Наистина, Лавиния, недей да преувеличаваш.
— Това е истината — изсъска ядно Лавиния.
— Дайте ми тази проклета статуя. — Тобиас направи крачка към нея и вдигна мраморната фигура без никакво усилие. — Аз ще я сложа в куфара.
Емелин му се усмихна дружелюбно.
— Благодаря ви. Наистина е много тежка.
Лавиния изпухтя презрително.
