— Няма за какво да му благодариш, Емелин. Той е причината за всичките ни мъки през тази нощ.
— За мен е удоволствие да ви услужа — отговори подигравателно Тобиас и напъха статуята в куфара. — Има ли още нещо за прибиране?
— Да — отговори моментално Лавиния. — Урната до вратата. Тя е едно от най-ценните ни притежания.
— Няма да се събере в куфара. — Тобиас посегна към капака и съжалително поклати глава. — Ще трябва да изберете между Аполон и урната. Не е възможно да вземете и двете.
Изведнъж обзета от недоверие, Лавиния присви очи.
— Имате намерение да задържите урната за себе си, нали? Искате да ми откраднете най-ценната вещ!
— Уверявам ви, че нямам никакъв интерес към вашата проклета урна, мисис Лейк. Какво искате — Аполон или урната? Избирайте. Веднага!
— Аполон — отговори с пресекващ глас тя.
Емелин побърза да увие статуята с нощници и кърпи.
— Мисля, че всичко е готово, мистър Марч.
— Да, наистина. — Усмивката на Лавиния беше корава като стомана. — Абсолютно готово. Мога само да се надявам, че един ден ще имам възможност да ви обезщетя за работата, която ви създадох през тази нощ, мистър Марч.
Мъжът затръшна капака на куфара.
— Това заплаха ли беше, мисис Лейк?
— Приемете го, както искате, сър. — Лавиния грабна чантата и пътното си палто. — Хайде, Емелин, да вървим, преди мистър Марч да реши да запали къщата пред очите ни.
— Не е нужно да си толкова враждебна. — Емелин посегна към собственото си палто и шапка. — Намирам, че при така сложилите се обстоятелства мистър Марч се държи забележително добре.
Тобиас леко склони глава.
— Оценявам високо подкрепата ви, мис Емелин.
— Не се ядосвайте на забележките на Лавиния, сър — помоли тихо Емелин. — Когато е под натиск, винаги става неучтива.
Тобиас устреми студен поглед към Лавиния и кимна.
— Забелязах го.
— Нали няма да й се разсърдите? — продължи да го увещава Емелин. — Освен всичко, което преживяхме тази вечер, сме принудени и да оставим в Рим любимите й книги с поезия. Това е истинско нещастие. Трябва да знаете, че тя много обича да чете стихове.
— О, за бога! — Лавиния облече палтото си и се запъти с твърда крачка към вратата. — Повече няма да слушам този смешен разговор. Едно е съвсем сигурно: с нетърпение очаквам да се отърва от неприятната ви компания, мистър Марч.
— Обиждате ме, мисис Лейк.
— Изобщо не ви обиждам така, както ми се иска. — Лавиния спря за миг на стълбата и вдигна поглед към него. Изобщо не изглеждаше обиден. Напротив, вдигна с лекота тежкия куфар и го понесе надолу.
— Лично аз се радвам, че си отиваме вкъщи. — Емелин слезе с леки стъпки по стълбата. — Италия е приятна страна, но Лондон ми липсва болезнено.
— И на мен — потвърди глухо Лавиния, откъсна поглед от широките рамене на Тобиас Марч и се запъти с твърди крачки към стълбата. — Цялото ни пребиваване тук беше една голяма катастрофа. Чия беше идеята да заминем за Рим като компаньонки на ужасната мисис Андърууд?
Емелин се покашля многозначително.
— Твоя, доколкото си спомням.
— Когато следващия път ти предложа нещо толкова безумно, бъди така добра да размахаш под носа ми шишенцето с амоняк, за да се вразумя.
— Без съмнение, в онзи момент идеята ви се е сторила много добра — прозвуча зад нея гласът на Тобиас Марч.
— Точно така — съгласи се веднага Емелин. — „Представяш ли си колко е красив Рим в този сезон“, каза ми тогава Лавиния. „През цялото време ще ни заобикалят вдъхновяващи антики. И за всичко ще плаща мисис Андърууд.“ Това ми твърдеше непрекъснато. „Ще живеем в лукс и ще можем да разговаряме с умни и изискани хора. Хора с вкус и стил.“
— Достатъчно, Емелин — изфуча Лавиния. — Много добре знаеш, че получихме добър урок.
— И то не само в едно отношение, доколкото разбирам — съгласи се Тобиас — малко прибързано, както се стори на Лавиния. — Ако може да се вярва на клюките, които се носеха за забавленията на мисис Андърууд. Вярно ли е, че са се израждали в оргии?
Лавиния стисна зъби.
— Признавам, че имаше един или два случая, които завършиха… нещастно.
— Оргиите бяха наистина неприятни — кимна Емелин. — Лавиния и аз бяхме принудени да се заключваме в спалните си, докато приключат. Но според мен нещата се влошиха истински едва когато една сутрин се събудихме и установихме, че мисис Андърууд е офейкала със своя граф. Изведнъж се оказахме съвсем сами в чуждата страна, без никакви средства.
— Но все пак успяхме да се изправим на крака — поправи я сухо Лавиния. — И живеехме доста добре, преди вие, мистър Марч, да решите да се намесите в личния ни живот.
— Повярвайте, мисис Лейк, никой не съжалява за тази необходимост повече от мен — отговори учтиво Тобиас.
Лавиния спря на изхода и хвърли последен поглед върху изпотрошените глинени вази и статуи. Всичко е разрушил, помисли си горчиво тя. Не е оставил нито една ваза. За по-малко от час унищожи магазинчето, чието изграждане й бе струвало четири месеца.
— Не мога да си представя, че вашето съжаление може да се мери с моето, мистър Марч — проговори студено тя, стисна до болка дръжката на чантата си и прекрачи прага. — Искам да знаете, сър, че носите цялата вина за тази катастрофа в живота ми.
Тъкмо когато започна да се разсъмва, вратата на магазина най-сетне се отвори. Тобиас чакаше на тъмната стълба с пистолет в ръка.
От задната стая се появи мъж, стиснал в ръка фенер, който хвърляше слаба светлина. Като видя бъркотията и разрушението, мъжът спря.
— Проклятие!
Мъжът остави фенера на масата и бързо прекоси помещението, за да се зарови в остатъците от една голяма ваза.
— Проклятие — промърмори отново той, надигна се и огледа разрушения магазин. — В ада да идете дано, проклетници!
Тобиас стъпи на следващото стъпало.
— Търсите ли нещо, Карлайл?
Мъжът замръзна на мястото си. Под трепкащата, слаба светлина на фенера лицето му се вкамени в маската на злото.
— Кой сте вие?
— Не ме познавате. Приятел на Бенет Раклънд ме изпрати да ви намеря.
— Раклънд? Естествено. Очаквах го.
Карлайл реагира с невероятна бързина. Вдигна ръката, в която стискаше пистолет, и натисна спусъка, без да се колебае нито секунда.
Тобиас беше готов. И той изпразни пистолета си в същия миг.
Трясъкът отекна неочаквано глухо. Тобиас разбра веднага, че пистолетът му е засякъл. Без да се бави, пъхна другата ръка в джоба, където имаше втори зареден пистолет. Ала вече беше много късно.
Карлайл бе стрелял.
Тобиас усети как левият му крак поддаде. Силата на изстрела го отхвърли настрана. Изпусна пистолета и се залови с две ръце за парапета на стълбището. Някак си успя да се задържи и не се строполи презглава
