вина. Самият Боулинг е жертва на опиума. Чудя се как още не е умрял от свръхдоза.
Лавиния хвърли бърз, изпитателен поглед към спътницата си. Това не беше първата интересна клюка, която тази вечер чуваше от Джоан. Може би скуката я караше да й разказва без задръжки градските слухове и да разкрива тайните на другите гости. През последния час Лавиния бе научила повече за случки и скандали във висшето общество, отколкото през изминалите три месеца.
— За дама, която не посещава често светски събития, вие сте учудващо добре информирана, Джоан — изрече предпазливо тя. — Знаете всичко за хората от най-висшите кръгове.
Джоан стисна ветрилото си малко по-силно и наклони глава.
— Моят мъж имаше навика да събира сведения и слухове, които според него бяха важни за финансовите му операции. Така например се информира много подробно за семейството и финансовото състояние на наследника на Колчестър, преди да се съгласи Мериън да се омъжи за него.
— Това е естествено — кимна убедено Лавиния. — И аз щях да направя същото, ако някой млад мъж беше проявил силен интерес към племенницата ми.
— Лавиния…
— Да?
— Наистина ли вярвате, че е възможно мъжът ми да е криел от мен истината за криминалните си деяния? През всичките тези години?
В гласа на Джоан имаше толкова тъга, че очите на Лавиния овлажняха. Тя примигна бързо, за да вижда отново ясно, и отговори:
— Според мен той е полагал голямо старание да пази тайните си от вас, защото ви е обичал силно и искрено, Джоан. Затова не е искал да узнаете истината. Освен това е вярвал, че като не знаете нищо, не сте изложена на опасност.
— С други думи, искал е да ме предпази?
— Да, точно това имах предвид.
Джоан се усмихна тъжно.
— Това е типично за Филдинг. Той винаги мислеше на първо място за доброто на жена си и дъщеря си.
Внезапно от навалицата изникна Антъни. Във всяка ръка държеше по чаша шампанско.
— С кого, по дяволите, танцува Емелин?
— С наследника на семейство Боулинг. — Лавиния взе чашата от ръката му. — Познавате ли го?
— Не. — Антъни се обърна отново към танцовата площадка. — Предполагам, че са били представени един на друг, както е редно?
— Естествено. — Лавиния изпита съжаление към момчето. — Не се притеснявайте. Следващият танц е обещан на вас. Сигурна съм, че Емелин ще се радва да танцувате.
Лицето на Антъни веднага се разведри.
— Мислите ли?
— Сигурна съм, казах ви.
— Благодаря ви, мисис Лейк. Много, много съм ви благодарен. — Антъни се поклони и пак се обърна към танцуващите.
Джоан подръпна Лавиния за ръката и заговори съвсем тихо, за да не я чуе младежът:
— Доколкото разбрах, следващият танц на Емелин е обещан на мистър Прауд.
— Аз поемам пълната отговорност. Ще кажа, че съм се объркала при записването на имената в тефтерчето на Емелин.
Джоан разглеждаше с интерес Антъни, който бе съсредоточил вниманието си върху Емелин.
— Извинете, Лавиния, но ще си позволя да ви дам един съвет. Според мен не оказвате услуга на мистър Синклер, като го окуражавате да танцува с Емелин, след като очевидно не го смятате за подходящ кандидат за ръката й.
— Знам, знам. Той няма пари, няма титла и имения, но трябва да призная, че го харесвам. Освен това виждам, че Емелин е щастлива, когато е с него. Решена съм да предложа на племенницата си един или два сезона, за да има шанс да се запознае с няколко уважавани и стабилни млади мъже, но в крайна сметка тя сама ще вземе решение за своето бъдеще.
— Какво ще стане, ако избере мистър Синклер?
— Трябва да ви кажа, че двамата са умни млади хора. Нещо ми подсказва, че никога няма да гладуват.
Голямата къща беше обгърната в мрак — с изключение на слабата светлина, идваща откъм мястото, където Тобиас предполагаше, че е кухнята. Той стоеше в задния край на големия коридор и се вслушваше напрегнато. Чу тихо кискане и смях на пиян мъж. Звуковете идваха отдалеч. Очевидно двама от слугите бяха решили да се позабавляват, без да напускат къщата.
Присъствието им не беше проблем за Тобиас. Нямаше причина да претърсва помещенията на прислугата. Мъж с положението на Невил не се интересуваше от персонала си. Никога не би му хрумнало да скрие тайните си в помещения, в които влиза рядко или никога.
Факт е, мислеше си Тобиас, докато вървеше по мрачния коридор, че Невил няма никакви причини да крие каквото и да било в тази къща. Защо да си прави труда? Нали е неограничен господар в своя дом?
— Проклятие — изсъска тихо Лавиния. — Току-що видях Невил и съпругата му на входа.
— Защо се изненадвате? — Джоан едва не се разсмя, като видя смръщеното й чело. — Нали ви казах, че всички хора с име и титла ще бъдат тук тази вечер? Никой не би рискувал да обиди лейди Колчестър.
— Все още не мога да повярвам, че сладката стара дама, която ни поздрави на входа, държи цялото висше общество в страх и подчинение.
— Тя управлява с желязна ръка. — Джоан се усмихна сухо. — Но изглежда много харесва дъщеря ми. Дано това не се промени.
Лейди Колчестър няма да си позволи да загуби огромното наследство, което Мериън ще изсипе в съкровищницата на семейството, каза си трезво Лавиния, ала предпочете да не споменава този очевиден факт. Колкото по-високопоставени бяха младежите и девойките, толкова по-високи бяха залозите при сключване на брак. Докато тя се опитваше да събере малко пари, за да предложи на Емелин поне един истински сезон, и можеше само да се надява да привлече достатъчно богат млад мъж, за да осигури добър живот на племенницата й, плановете на Джоан имаха размерите на държавна афера.
Отново откри Невил в навалицата и реши, че е добре, дето той е тук. Това означаваше, че не си е вкъщи и няма да се сблъска с Тобиас.
Докато наблюдаваше Невил и съпругата му, неволно се запита как Джоан е могла да се почувства привлечена от него. Сякаш бе прочела мислите й, Джоан отговори тихо:
— Знам, че в момента Невил изглежда като застаряващ светски лъв, прекарал много години в непрекъснати забавления — по-точно изстъпления, — но ви уверявам, че когато го срещнах, беше спортен тип, красив и извънредно очарователен.
— Разбирам.
— Като се върна назад, виждам, че още тогава е криел под гладката повърхност егоизъм и алчност. Аз се гордея с интелигентността си, но разкрих истинската му същност едва когато беше вече много късно. Дори сега не мога да си представя, че наистина е убил онези бедни жени, за които ми разказахте.
— Защо, за бога?
Джоан събра вежди над красивите си очи.
— Той не е от хората, които понасят да си цапат ръцете.
— Често е много трудно да проникнеш в сърцето на друг човек. Особено когато си млад и неопитен. — Лавиния се поколеба. — Ще ми се разсърдите ли, ако ви задам един много личен въпрос?
— Зависи от въпроса.
Лавиния се покашля.
— Знам, че не излизате много в обществото, но със сигурност е имало случаи, когато сте се срещали с лорд Невил. Как се държите в такива моменти?
Джоан се усмихна развеселено.
