— Много скоро ще научите отговора на този въпрос. Лорд и лейди Невил идват към нас. Искате ли да ви представя?
Нищо.
Ядосан, Тобиас затвори книгата с домакинските разходи и я прибра в чекмеджето на писалището. Направи крачка назад и вдигна свещта, за да освети тавана на кабинета. Беше претърсил всяко ъгълче, но не откри нищо, което да намеква за убийство или заговор.
Невил имаше тайни. Със сигурност бяха някъде в тази къща.
Странно усещане — да те представят на убиец. Лавиния се ръководеше от Джоан. Хладна усмивка и няколко нищо незначещи думи, произнесени със скучаещ тон. Ала веднага установи, че Невил избягва да срещне пронизващия поглед на Джоан.
Констанс, очевидно в щастливо неведение за миналото, което мъжът й споделяше с Джоан Доув, веднага се впусна в разговор.
— Приемете поздравленията ми за годежа на дъщеря си — обърна се тя към Джоан с искрена топлота. — Отлична партия, наистина отлична.
— Мъжът ми и аз бяхме много зарадвани — отговори учтиво Джоан. — Дълбоко съжалявам, че Филдинг не доживя да танцува на сватбата на дъщеря си.
— Разбирам ви. — В очите на Констанс блесна съчувствие. — Но поне е починал с увереността, че бъдещето на момичето му е осигурено.
Лавиния наблюдаваше извърнатото лице на Невил и в същото време слушаше разговора между двете дами. Той е привлечен от някого, разбра тя. В очите му светна неприятно любопитство. Непременно трябваше да проследи погледа му.
Извърна се дискретно и едва не извика. Стомахът й се сви на топка. Невил зяпаше Емелин! Племенницата й стоеше на известно разстояние от тях с Антъни и група млади хора. Сякаш усетил опасността, Антъни се обърна към нея и присви очи. Очевидно бе забелязал Невил.
— Каква красива рокля, мисис Лейк. — Констанс се усмихна любезно. — Сигурна съм, че е ушита от мадам Франческа. Работите й са уникални, нали?
Лавиния успя да се усмихне.
— Да, мадам. Предполагам, че и вие сте й клиентка?
— О, да. От години посещавам само нейното ателие. — Констанс я погледна учтиво въпросително. — Значи сте от Бат? На кратко посещение в Лондон?
— Да.
— Често посещавам града. Харесвам минералната вода. Много ме ободрява.
Ако този тъп разговор продължи още пет минути, ще превъртя, каза си вбесено Лавиния. Къде беше Тобиас? Отдавна трябваше да се появи на бала.
Кискането и смехът отдолу не стигаха до етажа, на който се намираше спалнята на Невил. Тобиас остави свещта на масичката за сервиране и бързо и методично започна да претърсва чекмеджетата и шкафовете.
След десетина минути намери писмото в малко чекмедже в един от шкафовете. Извади го и го отнесе до масичката, за да го прочете под трепкащата светлина.
Писмото бе написано от Карлайл и адресирано до Невил. Съдържаше списък на всички разходи по пребиваването на Карлайл в Рим и изпълнението на определено поръчение, дадено от Невил.
Тобиас веднага разбра, че споразумението между двамата престъпници съдържаше смъртната присъда на Бенет Ракланд.
Невил хвана ръката на жена си.
— Моля дамите да ни извинят. Мисля, че зърнах в другия край на залата Бенингтън, а трябва да говоря с него. Ето го там, до стълбата.
— Да, разбира се — проговори студено Джоан.
Невил бързо поведе жена си през навалицата. Лавиния ги проследи с поглед, опитвайки се да не ги загуби. Много скоро разбра, че Невил не се е насочил към стълбището. Вместо това отведе Констанс при група жени, настанили се в близост до бюфета, остави я там и забърза към другия край на балната зала.
— Извинявайте — прошепна Лавиния, — но през цялото време се питах дали сте стигнали дотам да изпратите на Невил и жена му покана за годежния бал на дъщеря си.
За нейна изненада Джоан избухна в смях.
— Филдинг каза, че не е нужно да каня лорд и лейди Невил. Беше много щастлив, когато не видя името му в списъка.
— Разбирам го.
— Е — продължи Джоан, — сега знаете как се държи една дама от висшето общество, когато срещне на публично място своя бивш любовник и вероятно настоящ убиец.
— Държи се така, сякаш нищо не се е случило.
— Съвсем точно.
Тобиас скри писмото в жакета си, духна свещта и отиде до вратата. Ослуша се и когато не чу шум коридора, напусна спалнята.
Тясната стълба, по която минаваха слугите, беше в другия край на коридора. Намери я и заслиза предпазливо. Сенките се сгъстяваха.
Когато стигна до партера, отново спря. В крилото на слугите цареше мълчание. Мъжът и жената, които одеве се забавляваха, или бяха заспали, или се занимаваха с нещо друго, без да вдигат шум. Да, това беше по-вероятно.
Тъкмо бе отворил вратата на зимната градина, когато от сянката в коридора се отдели огромна сянка. Лунната светлина беше достатъчна да види, че мъжът стиска в ръката си пистолет.
— Спри, крадецо!
Тобиас моментално падна на пода, претърколи се през отвора и се удари в голяма каменна саксия. Остра болка прониза крака му, но тя не беше от куршум, а добре познатият протест на старата рана, затова не й обърна внимание.
— Знаех си, че, съм чул някой да слиза по задната стълба. — Пистолетът изгърмя, една саксия наблизо се пръсна на парчета и Тобиас инстинктивно вдигна ръце да предпази лицето си.
Мъжът захвърли празния пистолет и се втурна към вратата. Тобиас скочи на крака и побягна. Едва успя да се изплъзне от преследвача, когато отново го прониза остра болка. Това беше предупреждение. В следващия миг кракът му поддаде, той полетя напред и се опря с две ръце на пода.
Мъжът скочи на крака. Огромните му ръце приличаха на лапи.
— Край с номерата, приятелче!
Тобиас се хвана за близката каменна пейка и се изправи. Пръстите му напипаха голяма саксия, в която растеше папрат. Вдигна я с две ръце и зачака.
Щом мъжът стигна на две крачки от него, Тобиас хвърли саксията и го улучи в рамото. Непознатият рухна като отсечено дърво.
В зимната градина се възцари зловеща тишина. Тобиас приседна на пейката и се вслуша. Никой не се раздвижи, никой не вдигна тревога.
След кратък отдих той стана от пейката и закуцука към вратата, отваряща се към голямата градина. След няколко минути излезе на улицата. Надлъж и нашир не се виждаше наемна карета.
Проклетият ми късмет, каза си горчиво мъжът. До палата на Колчестър имаше много път. Но поне вече не валеше.
22
