— Веднага му казах, че не одобрявам плана му да претърси къщата на Невил — довери й Лавиния. — Всъщност бях много… — В този момент видя кой се беше изпречил на пътя на Емелин и мистър Гедис и изохка. — Проклятие!
— Какво има? Какво става там?
— Помфри. Само го погледнете! Мисля, че се опитва да накара Емелин да танцува с него.
Джоан проследи погледа на Лавиния и видя, че Помфри се е изстъпил пред Емелин и мистър Гедис и не ги пропуска да минат. Стисна устни и поклати глава.
— Надявам се да не е пиян. Когато е пил, Помфри става непредвидим.
— Това ми е добре известно. Няма да му позволя да направи още една сцена. Не и в балната зала на семейство Колчестър. — Лавиния затвори ветрилото си и излезе от нишата. — Трябва да го спра. Ей сега ще се върна.
— Запазете спокойствие, Лавиния. Уверявам ви, лейди Колчестър няма да допусне някой да се държи неприлично по време на нейния бал.
Лавиния не отговори. Дискретно си проби път през навалицата, но няколко пъти загуби целта от очи, когато високи мъже й препречваха пътя.
Когато най-сетне стигна задъхана до другия край на танцовата площадка, установи, че Емелин е взела нещата в свои ръце. Помфри вече се отдалечаваше. Изобщо не забеляза Лавиния, която се готвеше да го укроти.
Като видя леля си, Емелин се засмя развеселено.
— Всичко е наред. Помфри искаше само да се извини за случилото се в театъра.
— Така трябва. — Лавиния проследи наглия пияница с гневен поглед.
Емелин се усмихна учтиво на леко смутения мистър Гедис.
— Благодаря ви, сър.
— За мен беше удоволствие. — Младият мъж се наведе над ръката й, после бързо изчезна в множеството.
Лавиния го проследи с меланхоличен поглед.
— Жалко. Изглеждаше много мил.
— Моля те, не зяпай така след него — предупреди я тихо Емелин. — Не е прилично.
— Извинявай. Хайде сега да се върнем бързо в нишата. Не искам да оставяме мисис Доув сама.
Двете с Емелин заобиколиха танцовата площадка, като с мъка си пробиваха път през навалицата. Ала когато стигнаха до нишата, я намериха пуста. Лакеят тъкмо събирате празните чаши.
Лавиния спря. В сърцето й се надигна паника.
— Няма я…
— Сигурна съм, че е някъде наблизо — опита се да я утеши Емелин. — Не би си тръгнала, без да ти каже къде отива.
— Няма я, казвам ти. — Лавиния грабна най-близкия стол и се покачи върху него. — Никъде не я виждам.
Лакеят я зяпна ужасено. Емелин също се обърна и претърси навалицата с изпитателен поглед.
— И аз не я зърнах никъде. Може да е отишла в салона за карти.
Лавиния прихвана полите си и скочи от стола. Застана пред лакея и попита настойчиво:
— Видяхте ли дамата в сребърносива рокля, която до преди малко стоеше тук?
— Разбира се, мадам. Донесох й съобщение, тя го прочете и излезе.
Емелин и Лавиния се спогледаха ужасено. Лавиния направи още една крачка към лакея.
— Какво съобщение й донесохте? — В гласа й звучеше недвусмислена заплаха.
Бедният младеж се уплаши още повече. На челото му избиха капчици пот.
— Нямам представа какво съдържаше съобщението, мадам. Знам само, че беше на лист хартия, без плик. Не съм го чел. Казаха ми да й го дам и аз го направих. Тя му хвърли един поглед и веднага се запъти към изхода.
Лавиния не се отказваше толкова лесно.
— Кой ви даде съобщението за мадам?
Лакеят преглътна. Нервният му поглед се премести от Лавиния към Емелин и обратно към Лавиния.
— Даде ми го един от лакеите, наети специално за бала. Не го познавам. Не ми каза от кого е.
Лавиния се обърна към Емелин.
— Аз ще търся от тази страна, ти от отсрещната. Ще се срещнем в другия край.
— Тръгвам. — Емелин й обърна гръб.
— Почакай — спря я Лавиния и стисна ръката й, за да я принуди да я погледне в очите. — Не напускай балната зала при никакви обстоятелства, разбра ли ме?
Емелин кимна и след минута вече беше изчезнала в навалицата. Лавиния се обърна и тръгна направо през навалицата към вратата, излизаща на голямата тераса. Беше изминала почти половината път, когато й хрумна, че ще има много по-добър поглед върху залата, ако се изкачи в галерията, която обикаляше огромното помещение.
Промени посоката и си проби път към стълбата. Няколко души се намръщиха неодобрително, когато ги разбута решително. Зад гърба й се чуха дори неучтиви забележки, но повечето посетители на бала не и обърнаха внимание.
Лавиния стигна до стълбата и изкачи стъпалата на един дъх. Едва се сдържаше да не се затича. Когато най-сетне се озова в галерията, се вкопчи в парапета и погледна надолу.
Между стотиците официални рокли от сатен и коприна не се виждаше и следа от сребърносивия тоалет на Джоан. Лавиния си заповяда да мисли логично. Ами ако посланието беше накарало Джоан да напусне балната зала?
Затова се обърна към прозореца, от който се виждаше почти цялата огромна градина. Отвори го и се наведе навън. Живият плет и храстите в близост до къщата бяха залени от светлината на балната зала, падаща през големите врати на терасата. Ала светлината не стигаше далеч. По-голямата част от красивата градина тънеше в мрак. Лавиния успя да различи само очертанията на голям каменен монумент. Вероятно в памет на покойния съпруг на лейди Колчестър.
Някакво движение в близост до живия плет привлече вниманието й. Бързо обърна глава и различи крайчето на копринена пола. В сянката беше невъзможно да разбере какъв цвят е роклята, не можа да види и лицето на жената, но нещо в походката, както и фактът, че дамата беше сама, събудиха подозренията й.
Лавиния понечи да извика на бързо отдалечаващата се фигура да се върне, но се съмняваше, че ще успее да надвика музиката и шумните разговори в залата.
Завъртя се вихрено, откри малката стълба в края на галерията и се затича към нея. Тъкмо когато стигна до стълбата, се появи лакей с табла сандвичи.
— Мога ли да сляза оттук в градината? — извика задъхано Лавиния.
— Разбира се, мадам. В края на стълбата има врата.
— Благодаря! — Лавиния се хвана здраво за парапета и забърза надолу. Отвори със замах вратата в долния край и излезе навън в студения мрак. Не видя никого. Гостите, пожелали да подишат малко чист въздух, се разхождаха на терасата.
Ако жената в светлата рокля върви в същата посока, ще мине покрай монумента, съобрази Лавиния. Нищо чудно срещата да е определена именно там. Каменният паметник беше най-удобното място в градината.
Прихвана полите си и хукна право към монумента. Смеховете и музиката бързо утихнаха, когато навлезе в градината и затича между грижливо подрязан жив плет и разнообразни растения. Посипаната с чакъл пътека беше абсолютно тъмна. Лавиния усещаше малките камъчета през тънките подметки на балните си обувки и потръпваше от болка.
Зави зад един жив плет, малко по-висок от нея, и забеляза монумента. Вътрешността му, подобна на пещера, лежеше в пълен мрак. Изведнъж нещо се раздвижи и Лавиния чу шум, който много приличаше на плясък от крила. Сякаш в монумента се бе скрил гигантски прилеп.
Тя отвори уста, за да повика Джоан, но изведнъж млъкна. Прилепът, който бе издал онзи странен шум, вероятно беше мъжко палто. Който и да се криеше във вътрешността на монумента, със сигурност не беше
