Промъкна се незабелязано в гората и отиде при коня си. Изведе го от дърветата, яхна го и препусна към къщи.
Джоди вдигна очи, когато чу шум в гората, но не забеляза нищо. След малко шумът изчезна и тя реши, че сигурно е минала сърна или броненосец. Въпреки това, се почувства още по-самотна, облече се бързо и се върна при коня си.
Същата вечер, след вечеря, Джоди и Майкъл излязоха на верандата. През целия следобед той беше необичайно мълчалив, дори и по време на вечерята почти не проговори.
— Да не би да съм те разтревожила с нещо? — попита тя, докато го наблюдаваше в падащия здрач.
— Не.
Явно нямаше желание да й обясни поведението си.
— Не, има нещо. Обикновено когато сме заедно, не спираш да приказваш, а сега се държиш, сякаш умът ти е на хиляди мили оттук. Имам чувството, че ме избягваш.
— Странно чувство, при положение, че съм любезен и съм само на четири метра от теб.
— Не си същият.
Майкъл не отговори. Тя се вгледа в лицето му, осветено от меките лъчи на лампата, проникващи през прозореца. Не искаше да й признае, но явно нещо го измъчваше.
— Днес видя ли Ема? Да не би да сте спори пи за нещо?
— С Ема никога не спорим. Освен това, днес не съм я виждал.
Джоди въздъхна.
— Ако нещо те тормози, можеш да ми го кажеш.
Той нищо не отговори.
Нощта беше необикновено спокойна. Листата и мъхът по дърветата не помръдваха. Джоди си спомни за езерото и й се прииска отново да изпита свежестта на водите му. Отново се чувстваше изпотена и й беше горещо. Погледна Майкъл. Той винаги изглеждаше спокоен. — Ти дори не се потиш — каза тя. — Колкото и да е горещо, ти не се потиш.
Той я стрелна с очи.
— Когато стане много горещо, се потя. С всеки е така.
— Дори и с Ема ли? — не успя да устои на изкушението. — Извинявай. Не беше тактично от моя страна.
— Ема е човек също като нас.
Странно защо така силно й влияеше гласът му. Дали поради южняшкия акцент и леката му френска интонация, или поради самия му тембър. Особено сега, когато нощта ги обгръщаше, гласът му сякаш я галеше и излъчваше желание за интимност, макар и тя да знаеше, че той няма такова намерение.
— Имаш красив глас.
Той я погледна. Дали лицето й се виждаше достатъчно ясно в светлината на лампата и дали на него бе изписано, че го желае. Тя сведе очи, за да прикрие чувствата си. Майкъл отмести поглед.
— Благодаря ти.
Джоди стана и отиде до перилата.
— Толкова е горещо. Струва ми се, че когато се появих тук, беше по-хладно.
— Това са последните издихания на лятото. Преди да настъпи зимата, тук често минават такива топли вълни.
— Толкова е задушно. Дори не чувам щурците.
— Наближава буря. Усещам го.
Джоди се облегна на перилата и погледна към нощното небе. Нямаше звезди.
— Когато за първи път се появих тук, бях изненадана колко черно е небето. При нас винаги има светлини в нощта.
— Откъде може да идва светлина, освен от къщите?
— В моето време Джоакуин е по-голям. В къщите на съседите ми има охранително осветление, което се включва с падането на нощта. Седя си на верандата и виждам светлини от двете ми страни.
Майкъл помълча известно време.
— Не мисля, че това би ми харесало.
— За моето време то дава сигурност. Аз също възнамерявах да инсталирам охранително осветление. У дома ни обикновено се страхуваме от тъмнината.
— Ти идваш от много объркано време — в гласа му прозвуча удивление. — Струва ми се, че не бих могъл да приспособя към него.
— Вероятно няма да можеш, или поне не повече, отколкото аз успявам тук.
— Странно. Имам чувството, че ти чудесно се приспособяваш към обстановката тук.
Джоди поклати глава и го погледна.
— За мен тук няма място.
Той не отговори.
— Аз имам планове за бъдещето си — тя обгърна една от колоните на верандата и опря бузата си в хладното дърво. — Не мога да остана тук, а същевременно и не зная дали ще отида в къщата на Камила. Поне не за постоянно. Трябва сама да си уредя живота, а не да живея на гърба на другите. Вие и двамата сте прекалено възпитани, за да ме изгоните, но аз съм длъжна да приема трезво един такъв вариант.
— Ти си добре дошла и при двама ни.
Джоди тъжно се усмихна.
— Не, не мога да остана в Уайтфрайърз.
— Би могла да се омъжиш.
Джоди затаи дъх.
— За кого? За кого бих могла да се омъжа? — Тя го погледна в очите и зачака отговора му.
— За Уил Бро например. Смятам, че бих могъл да поговоря с него. — В гласа му прозвуча крайна неохота, но Джоди не я забеляза.
— Да се омъжа за Уил Бро! Ти ми правиш предложение от негово име?
— Не мога да говоря вместо Уил, но ние сме стари приятели и го познавам добре. Той сам ще ти направи предложение, ако ти поне мъничко го окуражиш.
— Той ми направи предложение още първия ден, когато се запознахме. Не мога да го приема сериозно. Ти искаш да се омъжа за него?
По острия и рязък тон на думите й той разбра колко дълбоко се е засегнала. Джоди знаеше, че Майкъл не би могъл да й направи предложение, но си бе позволила да се надява на това.
— Не те убеждавам да се омъжиш за когото и да било, но се страхувам, че ако не приемеш Уил, би могла да попаднеш и на много по-лош човек. Уил е джентълмен до мозъка на костите си и никога не би се отнесъл зле с теб.
Състоянието му почти се възвърна до равнището отпреди падането на памука, след като започна вноса му от Франция и Англия. Семейството му ще те приеме.
— Аз очаквам от брака си нещо повече от един добър прием. Това, че един мъж е джентълмен, не ми е достатъчно, за да го приема. Нуждая се от човек, с когото да мога да разговарям за всякакви неща и когото да обичам.
— Би могла да обикнеш Уил — гласът му звучеше сподавено, но тъмнината й попречи да види израза на лицето му. — Той вече почти е влюбен в теб.
Джоди почувства сякаш хладна ръка стисна сърцето й.
— Не мога да се задоволя с трохи нежност. Уил не е способен да ме обича така, както аз бих желала. Струва ми се, че той е по-подходящ за Ема.
Майкъл отсече с необичаен гняв в гласа:
