Елизабет Крейн
Незабравимо време
Първа глава
Когато Джоди Фарнел видя за първи път Уайтфрайърз, остана поразена от красивата му архитектура и окаяното му състояние. Очевидно необитавана от доста време, къщата беше попаднала в ръцете на вандали и те бяха надраскали стените и подовете с такива думи, които човек никога не би си позволил да повтори. Представителката на Агенцията за недвижими имоти стисна чантичката си и пъргаво прескочи някакви парцаливи одеяла на пода.
— Предполагам, че ще може да се почисти — каза тя и бързо се поправи. — Исках да кажа, уверена съм в това. Мога да ви дам името на един човек, който ще изхвърли от къщата всички тези стари мебели и боклуци.
Джоди кимна. Очевидно собственикът беше прибрал всичко, което бе сметнал, че заслужава да бъде прибрано. Тя се загледа в дървения корниз на предния салон.
— Кога казахте, че е построена?
Служителката погледна в бележника си.
— През хиляда седемстотин деветдесет и осма година. До хиляда деветстотин и осемдесета година е била обитавана от фамилията, която я е построила. Тогава е починал последният й представител и не са останали никакви наследници.
— И оттогава е стояла празна, така ли?
— Преди няколко години е била дадена под наем, но за съвсем кратко време. Толкова е голяма, че цената й се е оказала над възможностите на хората. Днес обаче може да се купи за нищожна сума — тя се огледа наоколо с лека тревога. — Трябва да призная, че наистина се нуждае от голям ремонт.
— Очевидно.
Докато разглеждаше къщата, Джоди се опитваше да запази безизразната си физиономия, за да прикрие нарастващия ентусиазъм, който я обхващаше. Беше точно това, което търсеше.
— Собствениците ще се съгласят ли да я продадат за такава сума?
— Надявам се — служителката откъсна едно висящо парче от тапета. — Единствено продажбата би спасила къщата от пълна разруха, което би било срам и позор. Някога това е била най-красивата сграда в Джоакуин. Разбира се, към Шрийвпорт се срещат и по-красиви — добави тя. — Изобщо тук при нас са най- хубавите имения в Луизиана.
Джоди побутна с крак едно овехтяло канапе.
— Бих желала да направя писмено предложение за покупка на къщата — каза тя и незабавно забеляза облекчението в погледа на служителката.
Последваха преговори, които приключиха след три седмици с подписването на всички документи. Така Джоди стана собственичка на Уайтфрайърз с плесенясалите му стени, опадали гипсови тавани и всичко останало.
Изгаряща от нетърпение да се захване с ремонта, тя бързаше към новия си дом. Отново мина по всички стаи и се усмихна доволна. Вече беше разбрала, че под купищата развалини и боклуци къщата всъщност беше солидна, а когато я разгледа по-внимателно, се убеди, че и прегражданията, правени през годините, ще могат да се премахнат по-лесно, отколкото й се беше сторило в началото. Вандализмът не я смущаваше — беше виждала и по-лоши неща.
Ремонтирането на стари къщи беше стихията на Джоди. Първата си къща беше купила още докато учеше в колежа, най-вече защото й беше по-евтино да купи стара къща, отколкото да живее под наем, но също така и защото беше решила да я постегне, докато живее в нея, и след завършването си да я продаде изгодно. Когато тя получи дипломата си за архитект, къщата вече беше изцяло подновена, така че от продажбата й Джоди спечели доста прилична сума. През следващите четири години купи и препродаде три къщи, като всяка следваща й предлагаше по-голямо архитектурно предизвикателство и й носеше повече печалба от предходната. Уайтфрайърз представляваше още по-амбициозно начинание от останалите, а освен това изглеждаше и далеч по-обещаващо.
Джоди беше пристигнала в щата Луизиана не само за да търси сграда за възстановяване, но и защото чувстваше нужда от смяна на обстановката и отдалечаване от няколкото мъже, с които беше излизала от време на време. Никой от тях не бе предизвикал у нея по-траен интерес, докато те всички се бяха опитали да задълбочат връзката с нея. Джоакуин й хареса от пръв поглед. То беше от онези дремещи малки градчета, които почти не се променят, преминавайки от едно десетилетие в друго. Нае стая в единствения мотел и се зае да проучва сградите, които представляваха интерес за евентуална реставрация. Хората, с които се срещаше, бяха дружелюбни, може би малко по-консервативни от онези, с които беше имала работа в Батън Рууж, но положението й изискваше промяна и тя беше категорична в това.
В същия ден, когато направи писмено предложение за покупката на Уайтфрайърз, без много да му мисли, си нае и офис и си поръча фирмена табела с надпис, че извършва архитектурни услуги, която възнамеряваше да постави на вратата. Знаеше, че в такова малко градче едва ли някой ще потърси архитект, но разполагаше с прилична сума в банковата си сметка, а и освен това не й трябваха кой знае колко средства, за да се издържа, тъй като смяташе да живее в Уайтфрайърз през повечето време на възстановяването му. Естествено, нищо не й гарантираше, че предложението й за покупка на Уайтфрайърз ще бъде прието, но инстинктът й подсказваше, че има добри шансове, а освен това беше готова да предложи и по-висока цена, в случай че отхвърлеха първоначалната.
Джоди погледна часовника си и огледа стълбището надолу към просторното антре. Беше поканила новата си приятелка Енджи Уилсън да види къщата и вече я очакваше. Енджи държеше цветарски магазин до нейния офис и през последните няколко седмици двете бяха установили, че имат много общи интереси. Единственият недостатък на Енджи беше, че винаги закъсняваше и, изглежда, днес също нямаше да направи изключение от лошия си навик. Джоди тъкмо се отправи по коридора на втория етаж към спалните, за да ги огледа още веднъж, когато чу някой да вика отдолу.
— Джоди, тук ли си?
— Горе съм, Енджи — отвърна тя и забърза обратно към площадката на стълбището. — Заповядай, влез.
Енджи колебливо прекрачи прага, като плахо се оглеждаше.
— Дъските на пода ще ме издържат ли? Сигурна ли си, че не сгреши с тази покупка?
Джоди се засмя.
— Къщата изглежда по-зле, отколкото е в действителност. Разбира се, че подовете са здрави, иначе нямаше да я купя. Хайде, качвай се горе. Ще те разведа да я разгледаш.
Енджи предпазливо се изкачи по стълбището, като внимаваше да не се допира до прашните стени, за да не изцапа белите си панталони и розовата си блуза.
— Не си представях, че тук е такава бъркотия.
— Точно затова я купих толкова евтино — отвърна Джоди и я поведе към една от спалните. — Виж само каква гледка се открива!
Стаята беше огромна, както всички останали и имаше остъклена двукрила врата, водеща към веранда на горния етаж. Под големите прозорци на южната стена край плантацията бавно течеше реката Петит Къър и лъкатушеше между обширните ниви на Уайтфрайърз, оградена от полюшващите се речни върби. По тучните ливади на съседните ферми пасяха крави, а в далечината се обаждаше присмехулник.
— Не е ли прекрасно? — възкликна Джоди и кръстоса ръце на раменете си. — Това е най-хубавата ми къща. Погледни само към камината. Забелязваш ли, че онзи боядисан корниз е от мрамор? Досега виждала ли си някой да боядисва мраморен корниз?
Енджи огледа стаята.
— Ти ми каза, че възнамеряваш да живееш тук, докато я ремонтираш, нали? Не искам да пророкувам, но в този дом те чака много работа.
— За днес следобед съм поръчала да проверят електрическата инсталация. Ако кабелите са в изправност, ще се нанеса веднага щом почистя стаята така, че да мога да живея в нея.
— Няма ли да те е страх сама тук? Наоколо нямаш никакви съседи. Ами ако вандалите се върнат?
— Ще сложа нови брави на вратите и ще остъкля прозорците. Щом хората разберат, че някой живее в тази къща няма да имам неприятности — Джоди се обърна и погледна през прозореца. — Израснала съм в
