Втора глава
— Първоначално си мислех да открия хотел — възбудено обясняваше Джоди на приятелката си, — но ето че ми хрумна една наистина великолепна идея. Енджи, представи си следното. Какво би казала, ако положа основите на едно историческо селище като онова в Уилямсбърг, щата Вирджиния?
— Селище ли?
— Бих могла да започна с нещо по-малко. Ако да кажем, реставрирам Уайтфрайърз в първоначалния му вид, заедно с мебелировката, бих могла да поискам държавен или федерален заем с ниска лихва или да се обърна за субсидия към някоя фондация, проявяваща интерес към запазването на историческите сгради. Мога да наема занаятчии от областта, които да работят тук и да показват как се правят юргани, как се подковават коне и още куп други неща.
— Не бих искала да те обезсърчавам, но ми се ще да те попитам защо хората от Джоакуин ще трябва да идват тук, за да гледат как някой прави юргани, след като повечето от тях сами се занимават с това нещо?
— Но аз имам предвид нещо много по-голямо от територията на Джоакуин. Говоря за туризъм. От една страна, сме близо до Шрийвпорт, но от друга — сме и достатъчно отдалечени в дълбоката провинция, така че атмосферата тук е твърде екзотична.
— Но Уайтфрайърз е една-единствена сграда, а ти говориш за цяло село.
— Аз притежавам десет акра земя. Мога да купя още стари сгради от областта и да ги преместя тук. Естествено, отначало нещата ще се развиват бавно, но малко по малко това може да се превърне в голяма туристическа атракция. Е, може би никога няма да стане чак такава както в Уилямсбърг, но знае ли човек? Струва ми се, че такова нещо няма в целия Юг.
— И аз не съм чувала за подобно нещо — отвърна Енджи, отпи от ледения чай и замислено огледа стаята. — Знаеш ли, тук може и да успееш да постигнеш нещо.
— Мисля си как бих могла да се издържам, ако остана да живея тук. Не са много хората в този град, които биха се нуждали от услугите на архитект, но на мен много ми се иска да живея тук. Ти как мислиш, хората ще приемат ли проекта ми, или ще му се противопоставят?
— Кой да ти каже? Тук хората не си падат много по промените, но това някак си изглежда като връщане към добрите стари времена. Може пък и да им хареса.
— Смятам да направя опит — усмихна се Джоди, погледна стаята и в съзнанието си я видя такава, каквато искаше да я направи. — Най-малкото трябва да опитам. Решила съм да възстановя къщата във вида й от периода на Гражданската война. От една страна, хората свързват тази война най-вече с Юга, а, от друга — повечето от тях изобщо не подозират за френското си потекло. Освен това Гражданската война е добре документирана и ще бъде лесно да се проучи.
— Кога започваш?
— Още сега — щастливо въздъхна Джоди. — Следобед смятам да проуча как бих могла да осъществя финансирането на проекта. Ако нещата се развият в моя полза, може, е края на краищата, да успея да задържа Уайтфрайърз.
Финансовите средства, за които Джоди подаде молба, бяха одобрени по-бързо, отколкото тя се бе надявала, а освен това получи и доста щедра парична помощ от група местни бизнесмени, които бяха склонни да застанат зад всичко, което можеше да докара туристи и пари в Джоакуин. Беше започнала едва от няколко седмици, но вече беше приключила с боядисването на някои от стаите на първия етаж и беше изпратила образци от някогашните тапети до една компания в Ню Йорк, специализирана в производството на антикварни тапети. Уайтфрайърз бе грейнал с новите си цветове и Джоди си помисли, че къщата наистина изглежда изпълнена със слънчева светлина.
С напредването на лятото тя започна да търси и мебели, подобни на онези, с които вероятно беше обзаведена къщата през периода на Гражданската война. Из градчето вече се бе разнесла мълвата за начинанието й и тя получи обаждания от няколко места. Едното от тях я отведе в една от най-старите къщи на града.
Вратата й отвори възрастна жена, която се подпираше на бастун и я покани да влезе. Джоди се огледа с интерес — рядко беше виждала толкова много антикварни вещи в частен дом.
— Запазила съм всичко от времето на баба ми и дядо ми — каза госпожица Нестън. Макар и да бе прегракнал от възрастта, гласът й издаваше гордостта от този факт. — Виждате ли този шкаф ей там? Прадядо ми го е докарал от Франция, когато е дошъл в Луизиана още като момче. Това е най-старият от мебелите ми.
— Великолепен е — възкликна Джоди и последва старицата в задния салон. — Никога досега не съм виждала такава чудесна колекция.
Госпожица Нестън се засмя.
— Никога не съм я считала за колекция. Това са си просто мебели — каза тя и бавно се отпусна на един стол. — Чух за това, което планирате да направите с Уайтфрайърз. Идеята ми допада. Срамно е, че никой от по-младите ми съграждани не се бе сетил за такова нещо.
— Възнамерявам да наема всички местни занаятчии или поне онези, които успея да открия.
— Ех, да можех и аз самата да се включа в начинанието ви! Жалко, че съм толкова стара за това.
Госпожица Нестън се разсмя, сякаш думите й бяха шега.
Джоди се усмихна.
— Трябват ми всякакви съвети, които биха могли да ми помогнат.
— Трябва ви нещо повече от това. Трябват ви мебели — поправи я госпожица Нестън и с широк жест посочи стаята. — И вие седите на тях.
— Не ви разбирам.
— По-голямата част от мебелите в тази стая са от Уайтфрайърз.
Очите на Джоди се разшириха от учудване и се насочиха към мраморните маси и тапицираните с плюш столове.
— Така ли?
— Когато Бенджамин Девъро почина, накарах племенника ми да изкупи колкото може повече от мебелите му. Той вдигна врява, каза, че не са ми необходими никакви мебели повече, но все пак свърши работа.
— Просто не мога да повярвам. Наистина ли са били на Уайтфрайърз?
Джоди се опитваше да определи дали мебелите бяха достатъчно стари, че да са от времето на Гражданската война.
— Точно така е. Дори мога да ви кажа как бяха разположени, тъй като моето семейство беше близко с фамилията Девъро и аз често ходех в дома им. Столът, на който седите, беше в задния салон, при прозорците, които гледат на изток. Останалите столове от този тип също бяха там, както и поставката за саксии и онази полица, ей там, която винаги бе отрупана с всевъзможни дрънкулки. Мраморните маси бяха в предния салон, а писалището беше в кабинета, до една от вътрешните стени близо до вратата.
Джоди си спомни какво пишеше в дневника и едва сега разбра откъде й беше познато името Нестън. Нетърпеливата млада Кейти, която вероятно бе ухажвана от Майкъл Девъро, се бе оженила за някой си Едуин Нестън.
— Стигнах до такава възраст, в която вече не мога да живея сама. През октомври ставам на осемдесет и пет години. Трябва да направя нещо за вещите, които притежавам, тъй като от следващия месец ще се преместя да живея при най-малката ми племенница. Големият ми племенник си прави сметка да ги разпродаде, но аз не съм съгласна с това. Нямам нужда от тези пари и затова реших да дам мебелите на вас.
— На мен ли?
— Всъщност на Уайтфрайърз. Не мога да си представя, че ще бъдат разпродадени на хиляди места. Тези мебели са едно цяло — въздъхна тя и втренчи ревматичните си сини очи в Джоди. — Искам само да ми обещаете едно нещо. Ако не успеете с Уайтфрайърз, искам да ги подарите на някой музей, където всички ще могат да им се радват.
