— Съгласна съм. Можем да съставим договор, в който да впишем това условие.
Госпожица Нестън кимна.
— Чудесно. Щом се преместя в къщата на племенницата ми, ще поръчам да ви ги доставят.
— Благодаря ви — промълви Джоди, която просто не можеше да намери думи. — Нямате представа колко много означава това за мен. Няма ли обаче да ви липсват тези вещи? Няма ли поне да си вземете най-любимите от тях?
— Ще взема големия сандък на прадядо ми, спалнята и още някои неща, които имат емоционална стойност за мен, но не мога да напълня къщата на племенницата ми със старите си мебели — тя замълча и се замисли за нещо. — На най-горната лавица на библиотеката има и една Библия. Не е лошо да вземете и нея, за да не се изгуби.
— Да не би да е фамилната Библия на семейство Девъро?
Джоди усети как пулсът й се ускори.
— Точно така.
Тя отиде до библиотеката и отвори стъклената й вратичка. Тежкият мирис на стари книги нахлу в ноздрите й. Този аромат предизвикваше у нея носталгия и я връщаше към някакви отминали времена. Библията беше доста голяма и когато я взе от полицата, установи, че е още по-тежка, отколкото очакваше. Притисна я до гърдите си, сякаш притискаше бебе.
— Нямам думи да ви обясня колко много означава това за мен. Развълнувана съм до дъното на душата си.
Госпожица Нестън махна с ръка.
— Глупости. Аз просто действам по разум. Онова, с което сте се захванали, говори, че ще се отнасяте грижливо с моите вещи. Затова ви се и обадих.
Старицата сякаш всеки момент щеше да се разплаче. Джоди хвана ръката й, за да я успокои, и каза:
— Ще ги пазя, обещавам ви. Освен това ще поръчам да съставят договор, с който да се гарантира, че ако с мен се случи нещо, мебелите ще бъдат изпратени в музей и там ще бъдат изложени в комплект.
— Благодаря ви.
Джоди внезапно осъзна, че колкото тя беше благодарна, че получава мебелите, толкова и госпожица Нестън беше удовлетворена от това, че е намерила дом за скъпоценното си съкровище.
Когато седна в колата си, Джоди сложи Библията в скута си и благоговейно погали старата й кожена подвързия. Внимателно я отвори на страницата, където се вписваше всяко раждане, смърт и бракосъчетание във фамилията.
Бележките бяха правени от различни хора и с различни мастила, някои от които бяха почти напълно избледнели.
Джоузиъ Девъро се ожени за Елизабет Картиър през март, хиляда седемстотин седемдесет и пета година и почина в хиляда осемстотин и шестнадесета.
Люсиен се бе оженил за жена, чието първо име бе Дороти, но последното вече не се четеше. След две години им се бе родило първото от няколкото деца, които бяха имали, беше момче и се казваше Антоан. Антоан се бе оженил за Силина, но тя бе умряла при раждане заедно с детето, след което той се бе оженил за Джули, която бе майката на Майкъл.
Джоди прокара пръсти върху името на Майкъл, написано с едрия четлив почерк на явно гордия баща. На трети ноември хиляда осемстотин четиридесет и втора година Майкъл е бил новородено бебе в Уайтфрайърз. Датата правеше това време да изглежда необозримо далеч в миналото, но Джоди до такава степен бе заживяла с мисълта за Майкъл, че имаше моменти, когато го възприемаше като свой съвременник.
Изчете списъка с рождените дати на децата на Антоан и Джули до там, където трябваше да бъде вписана сватбата на Майкъл. Джоди наистина прочете името му, но мястото до него беше зацапано и нечетливо и колкото и да се мъчеше, нищо не успя да разчете. Прегледа целия списък, но не намери името на жената при рождените дати на децата им, нито пък намери бележка за смъртта й. Направи й впечатление, че смъртта на Майкъл също не беше вписана, но същото важеше и за баба му. Джоди си помисли, че опечалените деца или не бяха имали сили да напишат тези дати, или бяха решили, че никога няма да ги забравят.
Затвори книгата и потегли. С Библията до себе си тя изпита увереност, че начинанието й наистина ще потръгне и ще се увенчае с успех.
Когато пристигна в Уайтфрайърз, Джоди прибра Библията на сигурно място в стаята си и излезе навън. Денят беше слънчев, но не особено горещ и на сянка бе приятно. Уайтфрайърз беше така разположен, че въздушните течения постоянно го облъхваха. Джоди прекоси двора и се опита да си представи как ще изглежда бъдещото й селище.
Зад редица стари олеандри, встрани от централната сграда, имаше дървени бараки. През последните няколко седмици Джоди често бе влизала в тях, но сега ги разгледа с по-други очи и си представи как в тях ще работят занаятчиите. По всяка вероятност тези бараки бяха строени за жилища на робите и олеандрите бяха посадени, за да ги закриват от къщата. Дълго време необитавани и оставени без поддръжка, повечето бараки бяха в лошо състояние, а няколко от тях и в съвсем окаян вид.
Джоди си отбеляза кои могат да бъдат възстановени и кои не. Повечето можеха да бъдат ремонтирани и това можеше да стане с материалите от онези, които трябваше да се разрушат. В повечето бараки имаше само по едно помещение, а към някои от тях беше пристроен навес, използван като допълнително място за спане. На Джоди й докривя, като си помисли, че цели семейства бяха живели в такива малки домове и бяха принадлежали на един господар. Робството винаги я бе отвращавало.
Една от бараките, малко по-настрана от останалите, беше в по-добро състояние. За разлика от повечето други, тя имаше дървен под и малък прозорец на южната стена, независимо че нямаше стъкло, а беше закован с дъски. Веднъж вече се беше опитала да надникне отвън, за да види какво има вътре, но не беше успяла. Внимателно прекрачи прага и изчака, докато очите й привикнаха към тъмнината.
Както в останалите бараки и тук имаше място само за легло, стол и маса. Джоди разгледа отблизо камината, която бе единственото отоплително тяло, и се запита как ли обитателите на бараката са преживявали зимата. Наистина в Луизиана климатът беше сравнително мек, но все пак на няколко пъти през зимата температурите падаха под нулата.
В един ъгъл се виждаха останки от стол, а по ниските дървени колони висяха сухи треви, вероятно билки или подправки, използвани за готвене или лечителство. Внезапно вниманието на Джоди беше привлечено от някакви стари рисунки по стените.
Тези драсканици бяха различни от онова, което беше открила в къщата, и очевидно бяха направени преди много години, тъй като почти се бяха заличили под дебелия слой патина и поради износването на стените. Когато ги разгледа по-внимателно, Джоди установи, че не са стенни шарки, а по-скоро груби рисунки на непознати за нея животни и растения, допълнени с някакви неразбираеми символи. Колкото по- отблизо се вглеждаше в тях, толкова по-странни и смущаващи рисунки откриваше. След като ги разглежда няколко минути, опитвайки се да проумее нещо, тя се осмели да ги докосне с пръст и установи, че са направени чрез обгаряне на дървото. Който и да ги беше рисувал, очевидно беше държал да останат за вечни времена.
Дори и непосветеното око можеше да забележи, че рисунките не бяха просто за украса. Независимо от недодяланите си форми, животните се зъбеха и изглеждаха извънредно свирепи, а странните символи завършваха с остри върхове и имаха назъбени ръбове. Това силно напомни на Джоди уловките на вуду, които беше видяла веднъж в Ню Орлиънс.
Изведнъж бараката като че ли стана твърде тясна и задушна. Тя излезе на слънце и разтри ръце. Мина известно време, докато слънцето я стопли. За миг се загледа в бараката. Досега през живота си не беше изпитвала подобно усещане.
Реши, че бараките, и особено тази, могат да почакат известно време, тъй като преди всичко трябваше да съсредоточи усилията си над къщата, и се забърза към нея.
Обхваната от нов ентусиазъм, Джоди отиде в библиотеката и се зае с рафтовете. Боята се поддаде
