да се прибере в някое чекмедже. Електрическите крушки щяха да отидат в някой килер и да ги запази за следващата къща, която щеше да възстанови (ако изобщо пак се захванеше с такова нещо), или пък можеше да ги продаде и да си възстанови част от парите за старите осветителни тела.
Джоди беше изстъргала натрупаната с годините боя от лавиците за книги и ги беше възстановила в естествения им цвят. Сега вече помещението беше в първоначалния си вид, тъй като и стените бяха боядисани в цветовете, които беше установила, че са от времето на строежа на къщата. Лавиците все още не бяха изпълнени с книги, но почти всеки ден тя получаваше предложения за книги, които гниеха по разни тавани или се предлагаха на безценица при продажби на имоти.
Джоди се наведе над бележника си дълбоко, съсредоточена. Искаше да поддържа възможно по-силен интерес у всички и един от начините за това беше незабавният отговор на всяко тяхно писмо.
Чу слаб пукот от отсрещната страна на стаята и бързо вдигна очи. Стените изглеждаха по-тъмни и тя остана с впечатлението, че дъбовият под е покрит с черги. През отворените прозорци нахлуваше уханието на рози и глициния.
Временната картина изчезна също така бързо, както се бе появила. Светът отново беше застанал на мястото си. Стените бяха светли, а подът — гол. Прозорците бяха затворени, за да я предпазят от първия студен пристъп на сезона.
Заинтригувана, Джоди стана и отиде до прозореца. Отвън видя стъблата на розите и големия ствол на глицинията. Есента беше обрулила листата от клоните и ги беше насипала като златен килим по земята. Глицинията не беше цъфтяла от пролетта, а розите бяха дали последните си цветове към края на лятото. Тя докосна с ръка грапавото стъкло на прозореца. Дори и всичко да беше разцъфнало, тя едва ли би могла да усети уханието на цветята през затворените прозорци.
Телефонът иззвъня и Джоди подскочи. Когато вдигна слушалката, разбра, че е Енджи.
— Добре съм — отвърна тя на въпроса на Енджи. — Само че току-що стана нещо странно.
— И какво беше то?
— Няма да ми повярваш, но за миг ми замириса на рози и глициния — засмя се Джоди.
— Да не би да страдаш от мигрена? Чувала съм, че някои хора усещат странни миризми непосредствено преди пристъп.
— Не, аз рядко имам главоболие. Няма нищо. Сигурно е от пренапрежението. Какво става с теб?
— Нищо особено. Мислех си, че ако довечера си свободна, можем да отидем на кино. Дават онзи новия трилър с Мел Гибсън. Прожекцията е в седем часа.
— Чудесна идея. Ще дойда да те взема с колата. Имам да ти разказвам куп неща. Юрганджийките горят от нетърпение да започнат работа, а научих и за един мъж, който прави свещи от пчелен восък.
— О’кей. Ще се видим в седем.
Джоди затвори телефона и довърши писмото си до дружеството на юрганджийките. След като го запечата в плик, тя се обади на местния водопроводчик. Нямаше намерение да прави много промени, но обществените тоалетни бяха нещо абсолютно задължително.
— Мога да дойда утре — каза мъжът.
— Мисля да ги разположа в бараката, която е най-близо до къщата. Какво по-централно място от това? Тази барака е малко по-голяма от останалите и лесно ще може да се разпредели.
Човекът се съгласи да дойде рано сутринта и да огледа какво трябва да се направи. Джоди затвори телефона, взе настолния календар и преброи седмиците до Деня на благодарността. Ако работеше упорито, можеше и да успее да завърши навреме. Този празник щеше да бъде особено подходящ за откриването на селището. Можеше да пусне резервации за голямо пиршество по случай Деня на благодарността с всевъзможни ястия, които са се сервирали в Уайтфрайърз през деветнадесети век.
Качи се на горния етаж и си облече работните дрехи. Вършеше сама по-голямата част от работата. След като къщата беше вече изчистена, сега беше ред на бараките. Понеже имаше страх от височините, тя бе наела няколко мъже да препокрият жилищата на робите и те щяха да пристигнат всеки момент.
С изключение на първата барака, която беше по-голяма, всички останали бяха горе-долу еднакви.
Джоди отиде при онази, която беше встрани от останалите, и надникна през вратата. Защо ли беше отделена от другите? Недодяланото й изпълнение показваше, че е принадлежала на някой от робите. Дали пък не бе предназначена за някой доверен прислужник? Прекрачи прага като хипнотизирана. В бараката беше по-хладно, отколкото навън. Усети, че няма желание да влиза по-навътре.
— Ей, лейди! Вие ли сте госпожица Фарнел? — извика мъжки глас зад гърба й.
Джоди подскочи от изненада, но бързо се овладя, доволна, че си е намерила повод да излезе навън.
— Да. А вие трябва да се Орвил Уилсън.
— Да. Готови сме да започнем с момчетата, стига да ни покажете коя да бъде първата барака.
— Започнете ей от онази — каза тя, като посочи далечния край на редицата бараки. — Утре ще дойде и водопроводчикът.
— О’кей.
С театрален жест той посочи на хората си бараката, от която Джоди му бе казала да започнат. Няколко младежа се изсипаха от пикапите, мъкнейки на гръб материали.
— Ако ви дотрябвам, ще съм в една от бараките — каза тя. — Много време ли ще ви отнеме, как мислите?
Орвил огледа двойната редица бараки и поглади брадата си.
— Не са много големи. Както гледам, ще правим по една на ден, може би и по две, стига мертеците да са здрави.
— Добре.
Джоди отиде в къщата, за да си вземе нещата за чистене, и се върна в самотната барака, за да не пречи на работниците. Беше решила да не се поддава на уплахата, обзела я преди малко.
Подът беше покрит с мърсотия, трупана в продължение на повече от един век, но дъските бяха здрави. Тя потопи четката във ведрото със сапунена вода и се зае със стените. Паяжините и прахът падаха лесно, но колкото по-силно търкаше, толкова по-ясни ставаха символите и картините.
Изтощена, Джоди се отдръпна и огледа стените, които беше почистила. Вместо първоначалната хаотичност, сега картините й се сториха подредени така, че сякаш разказваха някаква история. Недодяланите фигури на жени и мъже преследваха животни и събираха листа. В центъра на задната стена беше изрисуван огън, заобиколен от мъже, а в кръга на мъжете, около пламъците, танцуваха жени, една от които бе по-висока от другите.
Изведнъж въздухът в бараката стана тежък и я задуши. Джоди бързо изскочи навън и се сви в кръста, за да си поеме по-дълбоко дъх. За миг й се стори, че ще припадне. Надяваше се, че не е нещо сериозно, тъй като и без това програмата й беше достатъчно претоварена, за да си позволи да боледува.
За нейна изненада работниците почти бяха свършили с покрива на първата барака. Тя погледна към слънцето. Колко ли време беше прекарала в бараката?
Леко дезориентирана, но не и уплашена, Джоди се върна в бараката. Не знаеше какво точно й бе станало, ако изобщо й бе станало нещо, но беше сигурна, че още не е свършила работата си вътре. За миг остана неподвижна в центъра на помещението, в очакване да се случи нещо, но нищо не стана, а и какво ли можеше да стане — даде си кураж самата тя. В края на краищата, това не беше нищо повече от една чудновато изографисана и запустяла барака. Джоди не беше суеверна и нямаше никакво намерение да става такава сега. След като няколко минути изучава вътрешността на бараката, най-накрая реши, че стените трябва да се боядисат с дебел пласт боя. Отиде в къщата и порови сред кутиите, докато намери една, която беше почти пълна. Не беше мислила да боядисва бараките отвътре, но с тази щеше да направи изключение.
На път към бараките тя махна на един от младежите, който току-що беше слязъл от покрива.
— Бива ли ви да боядисвате?
— Предполагам, че не по-зле, отколкото да правя покриви.
— Добре. Искам да боядисате отвътре стените на онази барака. Ето ви боя и четка. Обадете ми се, когато свършите.
Тя отиде в една от крайните бараки, за да е далеч от шума, който вдигаха работниците. След няколко минути чу някой да влиза, обърна се и видя момчето.
