— И по-рано съм пила бренди.
Тя го опита и като че ли усети втечнен огън на езика си. Никога не си беше падала по концентрати, но този път й дойде много добре.
— Така — каза той, докато се отпусна на стола. — Вие от Джоакуин ли сте? Досега не съм ви виждал тук.
— Не зная как е станало, но аз ще изчезна всеки момент. Мисля, че се е получило нещо като „дежа вю“, което обаче продължава по-дълго, отколкото предполагах, че е възможно. Нещо като свиване във времето — и понеже видът му стана още по-объркан, тя поясни: — Аз съм от бъдещето — думите й прозвучаха така странно, че тя се разсмя. — Толкова е странно! Искам да кажа, никога не бях предполагала, че ще ви срещна! Дори за минута.
Той взе чашата от ръката й и пръстите им се докоснаха. Физическият контакт с този мъж оказа далеч по-силно въздействие върху Джоди, отколкото упойващото действие на брендито.
— Питието ви е ударило в главата — каза Майкъл. — Изглежда, не трябваше да ви наливам. Искате ли още сайдер?
— Не, благодаря. Имам толкова много неща да ви питам. Искам да кажа, че вие знаете какви са цветовете на отделните стаи, какви мебели има в тях и как са разположени. Ако не ви питам сега, ужасно ще съжалявам, когато се върна.
— В думите ви няма никакъв смисъл. Да не би да сте паднали от коня си и да сте си ударили главата? Или може би сте имали треска? И как наистина влязохте в къщата ми? Каква е причината?
— Добре. Да започнем от самото начало — каза тя и се опита да събере мислите си. — Преди всичко тази къща е и моя. Аз я притежавам и ще я притежавам в хиляда деветстотин деветдесет и трета година.
— Хиляда деветстотин деветдесет и трета година? Искате да кажете, че ми се падате някаква наследница? Това е невъзможно. Аз не съм женен — той се намръщи. — Не, това в никакъв случай не е възможно! До хиляда деветстотин деветдесет и трета година има цели сто двадесет и една години.
Тя изпита известно колебание. Стори й се жестоко да му каже, че ще дойде време, когато няма да остане никой от фамилията му и Уайтфрайърз ще премине в ръцете на друг човек.
— Във всеки случай аз се занимавам с възстановяването на тази къща във вида й от вашето време, или по-точно в онзи вид, който е имала десет години преди този момент.
— Моето време ли?
— Зная, че звучи доста объркващо, но се опитайте да проумеете.
— Защо ще се опитва човек да прави къщата си да изглежда по-стара, отколкото е? А преди десет години Уайтфрайърз изглеждаше по същия начин, както и сега. Това, което казвате, госпожо, е безсмислено.
Тя забеляза акцента му. Кадифеният му баритонов глас беше мек и приятен и не приличаше много на южняшкия акцент от нейното време.
— О’кей, нека опитаме пак. Не зная как е станало, но по някакъв начин за няколко минути съм се озовала във вашата епоха и…
— По говора ви не изглежда да сте от този край.
— Прав сте. Аз съм израснала в Гранд Кото, на юг оттук, но съм родена в хиляда деветстотин шестдесет и шеста година.
Той нищо не каза, само я погледна втренчено, сякаш се чудеше каква ли ще бъде следващата й стъпка. Джоди се огледа.
— Чудя се кога ще си тръгна. Мисля, че трябва да стоя близо до рамката на камината, за да не изпусна момента — явно беше в очакване. — Странно. Имам чувството, че никъде няма да пътувам. Вече не ми се вие свят и не ми е лошо — опипа тялото си, за да се убеди, че то наистина съществува и че е будна, после докосна стола. — Но как е възможно такова нещо? Аз още съм тук — съсредоточи се, за да види на стената собствената си библиотека, но не успя. Почувства, че я обхваща скрит ужас, и очите й се разшириха. — Това съвсем не е смешно. Стига ми толкова. Хайде, вие и вашата къща си вървете във вашето време. Тази илюзия вече трябва да свършва.
Нищо обаче не се случи.
Отиде до прозореца. Дворът, който познаваше, беше съвсем различен. Глицинията беше много по-малка и едва покриваше дървената рамка над пейката, а оттатък, където трябваше да е алеята, имаше пръст, а не настилка. Видя няколко чернокожи мъже и жени, сякаш заети с ежедневните си задачи. Джоди поклати глава.
— Но това е абсурд!
— Елате тук и седнете. Вие сте изживели някакъв шок. — Майкъл докосна ръката й, тя се обърна и го видя до себе си.
— Не мога да остана тук. Аз си имам свой собствен живот. В седем часа имам среща с Енджи, тъй като ще ходим на кино. Утре чакам да дойдат работници, за да довършат ремонта на покривите. Не мога да остана тук!
— Моля ви, седнете. Тя се върна при стола, взе си чашата с бренди и се строполи в меката кожена тапицерия.
— Това не може да е реално!
— Очевидно е реално. Вие сте тук, а не другаде. Хайде сега, опитайте се да ми кажете какво точно е последното, което си спомняте.
— Не ми говорете така. Не съм чак толкова оглупяла.
— Изобщо не съм искал да кажа такова нещо. Просто се опитвам да ви помогна.
Джоди стисна зъби, но вече беше започнала да изпада в паника.
Четвърта глава
Джоди седеше с Майкъл Девъро в библиотеката. Беше напълно объркана и стискаше ръце в скута си, но не преставаше да трепери.
— Не зная как попаднах тук. Още по-лошото е, че не зная как да се върна.
— Вие непрекъснато говорите за връщане. Къде? В Гранд Кото ли?
— Не, не, В моето време.
Майкъл я погледна замислено и се наведе към нея.
— Какво правите?
— Опитвам се да видя дали нямате рана на главата. Само това би могло да обясни защо сте така убедена в такава небивалица — той внимателно докосна главата й. — Боли ли ви?
Джоди рязко се отдръпна назад.
— Престанете да мислите, че съм луда, а просто ме изслушайте. Нещо се случи. Не зная точно какво. В един момент бях в библиотеката, а в следващия се озовах тук, повече от сто години назад в миналото. Зная, че изглежда невъзможно, но стана точно така — тя посочи джинсите си. — Мога да ви го докажа! Виждали ли сте някога такива дрехи?
— Не, особено пък на жена.
Очите му бавно се плъзнаха надолу по тесните джинси, после отново се вдигнаха към лицето й.
— Погледнете и блузата ми — тя се наведе и я подви, за да му покаже етикета. — Прочетете какво пише. Петдесет процента памук, петдесет процента акрил. Така ли е? Да сте чували някога за акрил?
Майкъл прочете етикета и се намръщи.
— Всеки би могъл да измисли дума и да я пришие върху парче плат, но тази е отпечатана. А какво означава това „да се пере в пералня“ и „центрофугира се“?
— Ето, виждате ли! Това е едно доказателство. Пералните машини и центрофугиращи устройства все още не са изобретени.
Той поклати глава.
— Но това не доказва нищо.
