нейните, с изключение на косата. Не съществуваха двама човека, способни, а и дръзнали да направят две еднакви кукли — това беше част от силата на вуду магиите. Все пак фактът бе крайно озадачаващ.
Айуила не изпитваше никаква лична неприязън към Ема Парланг. Никога не беше разговаряла с нея и я бе виждала само от разстояние. Негърката бе работила на полето, докато напредналата й възраст не я бе принудила да си стои в бараката. Омразата й към Ема, както и към фамилията Девъро, беше колкото елементарна, толкова и дълбока. Те бяха бели, а тя мразеше всеки представител на тази раса, тъй като бели бяха мъжете, които я бяха подмамили от безопасното й укритие в нейното село и я бяха натикали в един кораб, в който миришеше на страх, болест и смърт, бели бяха и онези, които изправиха нея, дъщерята на най-почитаната жена в племето, на една платформа и я продадоха на друг бял човек. Затова тя никога не можа да им прости.
Още си спомняше майка си. Приятно й бе да си мисли, че прилича на нея и че след като майка й бе умряла, а това вече несъмнено бе станало, душата й бе намерила покой в Айуила. Докато самата тя беше жива, щеше да живее и силата, която двете споделяха.
Айуила не беше обикновено дете. Тя беше единствената дъщеря на племенната магьосница. Хората от племето изпитваха дълбоко страхопочитание към майка й и тя имаше почти толкова власт, колкото и самият вожд. Майката на Айуила бе казала на всички, че дъщеря й е дете на боговете, тъй като за пръв път бе усетила, че тя съществува, когато веднъж, сама в гората, бе разговаряла с бога на гръмотевиците и неговата съпруга — богинята на светкавиците. Гръмовержецът бе проговорил и майка й бе усетила как тя за първи път бе проритала в корема й. По-късно, когато я бе родила, тя я бе представила на племето като следващата магьосница.
Детството на Айуила бе минало в изучаване на растения и заклинания, които майка й бе научила от своята майка. Заклинанията идваха още от времето, когато земята е била млада, бяха предавани само от жена на жена и достъп до тях имаха само избраните да пазят магията.
Не всички умения, които бе научила от майка си, можеха да се приложат на тази нова земя. Айуила трябваше да пригоди знанията си към растенията, които вирееха тук, и тя успешно се справи с тази задача. Също така успешно прибави нови магии и заклинания в репертоара си.
В действителност, спомените на Айуила за детските й години бяха смътни и изкривени от времето. Беше едва на девет години, когато я бяха хванали. Нямаше представа на колко години е сега, защото една магьосница никога не броеше годините си, но знаеше, че е по-стара от повечето мъже и жени, които сега дремеха на слънце и наглеждаха децата.
Никога не бе имала съпруг. Веднъж, когато бе млада, по-висока и по-стройна от всички други жени, изпратиха в бараката й мъж, но той се ужаси от нея и не я докосна. Айуила успя да убеди хората от плантацията, че магиите й са толкова силни, че не биха й позволили да зачене дете, колкото и мъже да й изпратеха в бараката. След няколко години господарят на Уайтфрайърз реши, че е ялова, и я остави да живее сама. Младите мъже с готовност потвърждаваха думите й, макар и всеки от тях да вярваше, че единствен той се страхува да я докосне. Айуила знаеше, че е длъжна да отгледа дъщеря, на която да повери магията, но отказваше да създаде живот в тази чужда земя.
Като дете на девет години беше дала обет, че омразата й никога няма да секне, и в продължение на цели седемдесет години продължаваше да изпитва ненавист към белите хора и към всичко, до което те се докоснеха. За нейния начин на мислене това бе съвсем в реда на нещата.
Понякога магиите й не се осъществяваха така, както ги беше замисляла. Така например беше направила заклинание, за да лиши съпругите на Антоан от деца. Първата забременя, но умря при раждането заедно с бебето. Айуила ликуваше. Антоан се ожени повторно и Айуила отново направи магия. Този път младата му съпруга остана жива и роди двама сина и две дъщери, но по-малкият син умря още като бебе. Десет години по-късно съпругата умря от треска, за която Айуила беше убедена, че е причинена от нея, а по-малко от година след това Антоан също умря от сърдечен пристъп. „Поне не доживяха да се радват на старините си“ — помисли си Айуила.
Именно тогава тя насочи вниманието си към младия господар. Наистина, той я бе освободил от робство, но това не означаваше нищо за нея. Вече бе стара и беше изгубила всичко в живота, за който се беше родила. Тя, дъщерята на гръмовержеца, бе прекарала младините си в рязане на тръстика. Ето защо бе решила Майкъл да умре без наследници и Уайтфрайърз да се разпадне на прах.
Майкъл се върна с бавни крачки в къщата. Коя беше тази млада жена в странни дрехи и откъде идваше тя? Разказът й бе прекалено фантастичен, за да му повярва, но откъде все пак знаеше как бе изглеждал Уайтфрайърз във времето на младежките му години? Стените бяха пребоядисани една година преди майка му да почине и баща му, макар и да предпочиташе по-светлите тонове, бе оставил стаите така, както съпругата му ги беше направила. През следващите години Майкъл бе твърде зает със стопанисването на плантацията, после дойде войната и пазарите се сринаха, така че нямаше кога да мисли за цветовете на стените.
Но ето, че тази жена знаеше за тях.
Погледна куклата и се замисли. Нито за миг не можеше да допусне, че има нещо вярно в заклинанията на Айуила. Тя беше просто една стара жена, влудена от жестоката си омраза, и той дори не бе сигурен дали на нейно място нямаше да е същият. Но с какво друго можеше да си обясни неочакваното появяване на госпожица Фарнел?
Бе сигурен, че нищо нямаше да научи в Гранд Кото за родителите й. Макар и да не го показваше, той все пак бе започнал да приема, че в разказа й има нещо вярно, колкото и невероятен да изглеждаше той. Тази жена наистина носеше дрехи, каквито досега не бе виждал. Вярно е, че бе възможно и самата тя да ги беше ушила — не бяха чак толкова сложни, колкото голяма част от роклите на жените, които познаваше — но защо ли й беше да прави такива неща? Не познаваше и човек, способен да направи такива обувки. Подметките им бяха изработени от нещо като гума с отпечатани шарки по нея. Никога не бе виждал бяла и яркосиня гума. Ами този етикет върху яката на горнището й — дори не можеше да го нарече блуза — с думите „да се пере в пералня“ и „центрофугира се“?
Майкъл никога не беше прал блуза, но знаеше, че когато се изперат, блузите трябва да се опънат на храсти или да се окачат с щипки на въжета, за да изсъхнат. С въртене не би се постигнало нищо друго, освен отново да се изцапат.
Иначе тази госпожица Фарнел беше хубава и си я биваше независимо от странните й дрехи. Очевидно наскоро бе боледувала, след като косите й бяха отрязани късо.
Всеки знаеше, че смъртоносната треска понякога може да бъде победена, като се отрежат косите на болния. Тя не си призна, може би защото се чувстваше неловко, че косата й е толкова къса, но на него тази прическа му хареса, тъй като й придаваше вид на чужденка. Косите се поклащаха покрай лицето й по много привлекателен начин. Погледна куклата. Косата й беше почти същата на цвят, както тази на Джоди.
Той разтърси глава и се упрекна, че се осмелява да мисли за нея с малкото й име. Не биваше да допуска това. Тя наистина бе прекрачила границата на приличието, обръщайки се към него на малко име, но той не можеше да си позволи подобна фамилиарност към нея. Нямаше да е възпитано.
Погледна нагоре към стаята на Камила. Не беше редно и това, че тя лежи сега там горе. Той не бе женен и тя изобщо нямаше какво да търси в къщата му. Реши, че е добре да изпрати съобщение на Камила да дойде. Може би пред друга жена Джоди щеше да признае откъде е и защо е облечена така странно. Не се реши да повика другата си сестра, Клодия. И без това вече си беше навлякъл достатъчно беля с тази жена, която твърдеше, че е от бъдещето.
И защо ли въобще бе склонен да й вярва, макар и в съвсем слаба степен? Независимо от тези възмутителни дрехи, историята й беше напълно абсурдна. Никой не може да пътува през времето. Приемаше, че от гледна точка на развитието на мозъка, би могло да се твърди, че всеки е пътник във времето, тъй като човешкият зародиш се създаваше в едно свое време, а след като се родеше, човекът живееше в друго време. Имаше всички основания да очаква, че ще живее достатъчно дълго, за да премине от деветнадесетия в двадесетия век, но това бе съвсем друго нещо, това бе нормалният ход на прогреса. Иначе никой не можеше да пътува между миналото и бъдещето. Защо ли тогава усещаше, че й вярва?
Горе, в стаята на Камила, Джоди погледна през прозореца и видя Майкъл да се приближава към
