къщата. Отдръпна се от прозореца, преди той да я забележи. Какво беше станало? Как се бе случило невъзможното? И най-важното, как щеше да се върне в своето време?
Приближи се до стола в края на леглото и седна. Леглото беше отрупано с пухени дюшеци и й се стори твърде внушително, за да се покатери и да легне в него. Освен това на път за стаята неразположението й бе преминало.
Огледа стените и се намръщи. Бяха покрити с тапети на едри зелени шарки върху бледожълт фон. Не можеше да си представи, че някой би сложил такива тапети в стаята на дъщеря си, та дори това да беше последната дума на викторианската мода. Под многото пластове бе открила късче от този тапет, наистина поизбледняло, но все пак пожалено от годините, и се бе удивила, че някой съвсем съзнателно е избрал подобна безвкусица, но ето че сега, в първоначалната си свежест, той изглеждаше още по-грозен.
Отиде до вратата, ослуша се дали няма човек в коридора и я открехна. Не се виждаше никой. Измъкна се тихо и отиде в стаята, която считаше за своята в своето време.
Стените бяха в наситено зелено, но все пак цветът им не беше потискащ. Тапетите носеха боров оттенък, а шарките бяха в по-светло зелено. Дървените части бяха боядисани в резеда. Джоди си каза, че е трябвало да ги оставят в естествения им цвят. Мебелите бяха много по-масивни от нейните. Леглото, балдахинът му, скринът и шкафът под мивката бяха дъбови, като последните два имаха плотове от бежов мрамор. Пердетата бяха тежки, с релефни фигури от сърма в необичаен гранатов оттенък и придаваха на стаята топлина и чувственост. Джоди заключи, че това е стаята на мъж, който има вкус към хубавите неща в живота.
Чу шум откъм стълбището и бързо влезе в стаята, която й бе отредена. През полуоткрехнатата врата видя да се приближава една прислужничка, която хвърли любопитен поглед към стаята й, преди да се спре пред полиците с чаршафи, и Джоди разбра, че новината за появата й се е разнесла из цялата къща. Всъщност това беше съвсем нормално. Всички гости, дори и онези, които попадаха в къщата по далеч по- традиционен начин от нейния, неминуемо ставаха повод за всевъзможни догадки и предположения от страна на персонала.
Джоди внимателно затвори вратата и се върна при прозореца. Сенките се бяха удължили, което ясно показваше, че следобедът преминава във вечер. Скоро слънцето щеше да залезе. Не искаше да остава тук през нощта. Ами ако никога не успееше да се върне в своето време? Но нали то не можеше да спира и да прекъсва? В нейната епоха бе есен, както сега и тук. Щом е така, значи наближаваше седем часът. Какво ли щеше да си помисли Енджи, когато не се явеше на срещата с нея?
Джоди притисна устни с ръцете си. Щяха да я обявят за изчезнала! Какво ли щяха да си помислят хората за нея? Ами родителите й? Те щяха да се побъркат от тревога и притеснение. Приятелката й Енджи, макар и да не я познаваше отдавна, сигурно също щеше да се разтревожи. Бяха станали достатъчно близки и изчезването й сигурно щеше да я смути.
Можеха да си помислят, че е отвлечена! Тревога сви стомаха на Джоди. Дори някой от познатите й можеше да бъде арестуван! Тя затвори очи, за да се откъсне от реалността на века, в който беше попаднала, и да се съсредоточи върху собствения си живот. Колкото обаче и да се стараеше, колкото и да контролираше дишането си, тя си оставаше на това място, в което беше попаднала.
Отвори очи. Нищо не се бе променило Отиде пред гардероба и отвори вратата му. Вътре висяха рокли, бонета и пелерини, които вероятно бяха на Камила. Взе една рокля и я разгърна пред себе си. Очевидно двете с Камила бяха почти еднакви на ръст, така че роклята можеше да й стане. С отчаян вид тя я постави обратно на закачалката. Какво значение имаше дали й ставаше или не? Тя трябваше да се махне оттук.
Седна отново, но този път на пода, тъй като реши, че контактът й с мебелите би могъл да й попречи да се измъкне. И тъй като още не притежаваше мебели за тази стая, ако трябваше да се върне обратно в своето време, по-добре щеше да бъде да седи на пода, за да не се нарани, ако паднеше на земята. Кръстоса крака като йога, извърна ръцете си с дланите нагоре, постави ги върху бедрата и изправи гърба си. От месеци не бе медитирала, но не беше забравила как става това. Забави дишането си, отпусна се и се опита да укроти бушуващите мисли в главата си.
— Аз съм в собствения си дом — произнесе тя като заклинание, — сега е хиляда деветстотин деветдесет и трета година. Когато отворя очи, всичко това ще е било само сън.
Повтори думите няколко пъти. Обзе я спокойствие. Усети, че все повече се отпуска и изпада в хармония със себе си. Дълбоко в нея се зароди нисък тон, който започна да излиза през устните й.
Внезапно остър писък разтърси спокойствието й. Джоди се съвзе навреме, за да види как прислужницата, отрупана с чаршафи и калъфки за възглавници, отстъпи назад и хлопна вратата зад себе си. Скочи и извика след нея, но тя не се и обърна.
— Явно досега не е виждала човек да медитира — каза си Джоди. — Зле я оплесках. Започнах да плаша хората до смърт. Трябва някак си да се измъкна оттук.
Думите й прозвучаха добре, но с това положението й съвсем не се промени.
Пета глава
През вратата на спалнята Джоди видя как прислужницата побягна надолу по стълбите, явно изплашена от вида, в който я бе заварила да медитира, седнала на пода с кръстосани крака. „Трябва да запазя спокойствие — каза си тя. — Само да не изпадам в паника.“ Въпреки това, усещаше как напрежението й постоянно расте.
Върна се пред гардероба и отново го отвори. Явно това бяха рокли, които сестрата на Майкъл вече не ползваше и ги бе оставила тук. В чекмеджетата на скрина намери бельо, което беше по нейния размер. Ако заседнеше в този свят за известно време, както се очертаваше, то щеше да й потрябва. Естествено, кринолинените рокли и това странно бельо не бяха съвсем по вкуса й, но друг избор нямаше.
Когато затвори чекмеджето, мисълта, че няма друг избор, се стовари върху нея с цялата си тежест. Но как би могла да остане тук? Тя си имаше свои планове във времето, на което принадлежеше, имаше си свой собствен живот. Не можеше да си позволи да направи нищо, което би я приковало завинаги в погрешната епоха. Трябваше по някакъв начин да намери пътя, за да се върне.
С решителна крачка излезе от стаята и слезе по стълбите в коридора. Къщата й беше напълно позната и същевременно й изглеждаше различна. Перилата на стълбището бяха от същия лакиран махагон, но ръкохватките им бяха боядисани в светлобежов, почти жълт цвят. Над входа висеше полилей, но беше по- прост от онзи, който тя знаеше, и бе окачен на макара, за да се смъква при паленето на свещите. Даже в този момент мъжът, когото Майкъл наричаше Гидиън, го спусна надолу, където една слугиня чакаше да запали свещите с кибрит. Гидиън забеляза, че Джоди го гледа, за момент се отклони от работата си и я погледна със зяпнала уста. Жената до него забеляза странното му поведение, бързо извърна очи и му направи знак да стори същото.
Когато слугите отново се заеха със задачата си, Джоди слезе долу и пое по късия коридор, който водеше към библиотеката. Усещаше погледите им зад гърба си, но реши да не им обръща внимание. Това беше тяхната епоха и не те, а тя беше чужденката, така че, докато не настъпеше някаква промяна, трябваше да свикне с това. Прие любезно изражение, почука и влезе.
Майкъл седеше зад писалището. За момент я погледна изненадан, после очите му се плъзнаха по тялото й.
— Виждам, че не сте намерили за необходимо да смените дрехите си — отсъди той.
— Не разполагам с други. А и нямам навик да нося чужди дрехи.
— Настоятелно ви моля, докато сте тук, да носите роклите на Камила. Не мога да ви оставя да се разхождате с панталони, тъй като слугите много се смущават от това.
— Затова ли ме зяпат така?
— Научих, че доста сте изплашили Сила. Тя ми каза, че ви е заварила да седите със свити колене на пода и да издавате някакви странни звуци.
— Медитирах.
— За какво?
— Нямам предвид, че размишлявах, а медитирах, тоест концентрирах се в себе си, за да се опитам да се върна в моята епоха.
Майкъл затвори счетоводната книга, в която пишеше нещо, и каза:
