— Всъщност аз не съм сигурен дали тази кукла е насочена срещу мен. Гидиън ми каза, че представлявала заклинание срещу някаква жена, която не бивало да свърже живота си с моя. Според него дори и да съм срещнел жената, за която бих желал да се оженя, то щяло да ми попречи да се влюбя в нея.
Джоди го прекъсна иронично:
— Де да беше така, но по-скоро ми се струва, че нещо е объркала, след като заклинанието й ме докара тук чак от следващия век.
Дори не си даде сметка за подсъзнателния смисъл на своите думи.
— Не, ти не вярваш, че тази кукла може да направи подобно нещо — усмихна се той. — Вярваш ли във вуду?
— Разбира се, че не. Шегувах се. Какво е твоето обяснение за това, което се случи? — тя взе куклата от ръцете му и внимателно я разгледа с цялото си любопитство. — Господи, каква грозотия, нали?
— Предназначението й не е било да е красива — отвърна Майкъл и я взе от ръцете й. — Тъй като тук единственият бял човек съм аз, както отбеляза преди малко, а очевидно куклата е женска, значи може би си права, че е била насочена срещу мен. Вече ти казах, че Айуила е много труден човек. Много пъти съм се чудил как да се отърва от нея и единственото, което ми е идвало наум, е било да я изгоня от имението, но аз не бих го сторил спрямо никой от моите хора, макар и понякога да ми се иска. Аз нося отговорност за тях.
— Защо иска да те омагьоса?
— Може ли човек да каже защо един мисли така, а друг — иначе? Нямам представа какво може да има Айуила срещу мен.
— Очевидно робството е оставило рани в душата й — каза Джоди, погледна куклата в ръцете му и потрепери. — Сигурно е било ужасно.
За момент Майкъл остана изненадан, но веднага се съвзе и зае отбранителна поза.
— По моите роби никога не е имало следи от рани. Ние винаги сме се отнасяли добре към тях.
Джоди разбра, че е безсмислено да му обяснява какво е имала предвид.
— Както ти самата отбеляза, магията не е подействала и ти не само че се появи по странен начин, ако изобщо твоята поява има нещо общо с тази магия, но на всичкото отгоре аз съм и сгоден.
Джоди рязко вдигна поглед към него.
— Сгоден ли?
— За Ема Парланг от имението Оъкс. Познаваш ли я?
— Как бих могла да я познавам? Забрави ли, че току-що пристигнах тук? — отсече тя. От неочакваната болка, с която я прониза новината за годежа му, гласът й прозвуча по-рязко от нормалното. — Кога ще се жените?
— През пролетта.
Джоди едва не му възрази, че той не е влюбен в Ема, ала успя навреме да се спре. Мисълта, че е прочела дневника на Майкъл и сега стои пред него, изправена лице в лице, я изпълни със смущение.
— Защо гледаш настрани, сякаш има нещо, което не искаш да ми кажеш? — попита я той с почти шеговит тон.
— Кой, аз ли? Не, нямам какво да ти казвам — отвърна тя и се отдръпна крачка назад.
— Внезапно ми хрумна мисълта, че след като идваш от бъдещето, не е изключено да знаеш какъв ще ми бъде животът. Кажи ми, госпожице Фарнел, колко деца ще имам? Какви ще станат синовете ми?
— Не бива да ме питаш за такива неща.
— Така ли? Да не би да съществуват някакви морални норми за пътешествениците във времето?
— Как бих могла да знам? Случва ми се за пръв път. Все пак бъдещето трябва да си остане тайна. Поне по отношение на личността. Не ни е дадено да знаем как ще се развива животът ни.
Джоди си спомни зацапаното място в семейната Библия и това, че името на съпругата му не личеше. Спомни си също така за предположението си, че имената след зацапаното място са на децата му, но си каза, че те може да са и на неговите племенници. Изпита силно желание да си спомни имената им.
— Сестрите ти имат ли деца?
— Камила и мъжът й Рийд имат син и две дъщери, а Клодия и Винсент нямат. Защо питаш?
— Ей така. Просто за да поддържам разговора.
Значи имаше племенник, който можеше да наследи Уайтфрайърз. Тя знаеше, че е имало случаи, когато племенник или братовчед са вземали името на майка си, за да продължат линията на рода. Това можеше да бъде едно от обясненията защо фамилията Девъро бе живяла толкова дълго в Уайтфрайърз.
Майкъл извади от джоба на жилетката си часовник със златна филигранена украса и го отвори.
— Скоро ще вечеряме. Добре ще е да се качиш горе и да се преоблечеш.
— Ще се чувствам зле в чужди дрехи. Какво им е на тези? Нали и без това ще бъдем само двамата?
— Достатъчно проблеми ми създаде за днес — той отиде до библиотеката и извика: — Беси!
След малко се появи негърка на годините на Джоди.
— Да, сър?
— Заведи госпожица Фарнел и й помогни да се облече за вечеря.
— Да, сър.
Беси смирено изчака гостенката първа да излезе от стаята.
Джоди нямаше друг избор, освен да направи онова, което Майкъл й бе казал.
— Не се запознахме. Аз се казвам Джоди Фарнел — представи се тя, докато се изкачваше по стълбите.
Това така изненадва Беси, че тя едва не се спъна.
— Моля, госпожице?
— Казах, че името ми е Джоди. Чух, че Майкъл те нарича Беси. Как е фамилното ти име.
— Беси Девъро. Когато ни освободиха, всички приехме името на фамилията — тя гледаше Джоди с широко отворени очи. — Досега никой не ме е питал за това.
— Аз съм нова тук.
Следвана от Беси, Джоди мина по коридора и влезе в стаята на Камила.
Прислужничката отиде до гардероба и извади от него една рокля.
— Как ви се вижда тази? Госпожица Камила много често я носеше.
— Прекрасна е, но не е ли прекалено официална?
— Не, госпожо. Може би е малко демоде, но всичките са такива. Госпожица Камила ги остави тук, след като се омъжи за господин Рийд.
— Аз нямам нищо против да е демоде. — Остана в очакване Беси да излезе от стаята.
— В задълженията ми влиза да ви помогна да се облечете.
— О!
Още откакто бе проходила, Джоди не се нуждаеше от помощ, за да се облича. Изпитвайки известен срам, тя издърпа блузата през главата си.
Беси се опитваше да не гледа бельото й. Очевидно досега не беше виждала сутиен.
— Мисля, че трябва да ви дам долна риза и корсет.
— За ризата съм съгласна, но за корсета — не. — Каквато и да беше модата, тя нямаше намерение да се пристяга под роклята с колани. — Мисля, че ще ми стане и без корсет. — Събу джинсите си.
Очевидно Беси не остана доволна, но не каза нищо, докато Джоди облече силно колосаната фуста и я пристегна на кръста си.
— Нещо не е наред. Фустата се издуваше отпред.
— Не се слага така, госпожо. Изпъкналата страна трябва да е отзад.
Чест правеше на Беси, че запази сериозното си изражение. Тя завъртя фустата на Джоди, завърза я на кръста й, после й помогна да облече роклята и я оправи около талията й. Джоди никога не бе носила рокля, която поне малко да напомня на тази, и опипа плата с възхищение.
Роклята беше в бледорозово с кремава дантела около кръста и ръкавите. На талията беше избродирана червена роза. Деколтето плътно прилепваше около врата и също беше украсено с дантела.
Джоди нямаше търпение да се види в огледалото.
— Нима това съм аз? — измърмори тя, докато се оглеждаше във високото огледало.
