— Виждам, че продължавате да поддържате досегашното си твърдение.
— Защото е истина. Помислете само, нима, ако бях решила да ви лъжа, нямаше да измисля нещо по- правдоподобно?
— Възможно е.
Джоди отиде до писалището и седна на ръба му. Майкъл зяпна от почуда. Явно никога не бе допускал, че е възможно такова нещо. Тя се направи, че не го забелязва.
— Искам да си спомниш за какво си мислил напоследък. Може би по някакъв начин мислите ни са се свързали и това е станало причина да се озова тук.
— Питате ме какво съм мислил, когато сте се промъквали в къщата ми, така ли?
Джоди се направи, че не го чува.
— Аз бях в библиотеката и се опитвах да телефонирам за помощ.
— Да телефонирате?
— Държах куклата, но не си спомням да съм мислила за нея. Опитвах се да запазя равновесие. Чувствах, че ми се вие свят, и бях силно зашеметена. Облегнах се върху рамката на камината, вратичката се отвори и като че ли пропаднах вътре. Следващото нещо, което си спомням, е, че се събудих не в моята, а в твоята стая и ти беше седнал там.
Той скептично я изгледа.
— По дяволите, Майкъл, трябва да ми повярваш.
Очите му се присвиха.
— Вашият говор просто ви издава. Упорито ме наричате на малко име, а ето че сега и ругаете. Впрочем, това на очите ви не е ли грим?
— Грим ли? — тя докосна миглите си. — Искаш да кажеш сенки и туш?
— Трябваше веднага да се сетя, че сте такава. Кой ви е платил, за да дойдете при мен? Уил Бро ли?
— Какво? Никой нищо не ми е плащал. Попаднах тук случайно.
Тя стана от бюрото и се изправи срещу него с ръце в джобовете.
Майкъл изпита облекчение, сякаш беше разгадал загадката, обсебила ума му.
— Сега разбирам защо носите панталони и защо седнахте върху бюрото ми. Вие сте от момичетата на Мадам Агнес, нали?
— Какво означава всичко това? — Джоди скочи и се приближи към него. — Да не би да ме вземаш за проститутка?
— Ето, виждаш ли? Коя лейди би изрекла тази дума? Върни се при Уил и му кажи, че номерът му не е минал. Но истина е обаче, че за малко щях да се хвана. Е, нищо, и аз мога да му скроя някой хитър номер.
— Не познавам никакъв Уил и нямам нищо общо с момичетата на тази Агнес! Я го виж ти! Не се доближавай!
Тя скръсти ръце на гърдите си и яростно го погледна.
— Значи не те е изпратил Уил?
В гласа му отново се прокрадна съмнение.
— Разбира се, че не е! Слушай, кажи ми ще ми помогнеш ли да намеря обратния път или не?
— Госпожице Фарнел, вие изключително много ме обърквате. Използвате странни думи като „телефонирам“, които нищо не ми говорят, носите скандално облекло и като че ли дори не си давате сметка, че това е неприлично. Ругаете като мъж, сядате на пода, на бюрото. Признавам, че не зная какво да мисля за вас. Щом като не сте лека жена, защо носите грим на лицето си?
— Защото там, откъдето идвам, модата е такава — усети, че сълзите й напират, и този път не успя да ги спре. — Разбери ме, не искам да съм тук. Изплашена съм до смърт, че не мога да се върна вкъщи, а ти не ми вярваш — тя подсмръкна и изтри сълзите си с длан. — Не знам какво стана, но съм сигурна, че всички, които познавам, са страшно разтревожени за мен. Мястото ми съвсем не е тук, но като че ли нямам никаква надежда, че ще си замина.
Без да мисли, Майкъл се приближи до нея и я прегърна. Джоди се отпусна в обятията му и се разтресе от ридания. Прегръдката му беше най-успокояващото усещане, което някога бе изживявала. Ръцете му бяха силни и излъчваха закрила, а леката миризма на сапун, карамфил и колосани дрехи, която се излъчваше от него, й се стори безкрайно позната.
— Хайде, успокой се — каза той и погали косите й. — Съвсем не исках да те разплаквам.
— Ти не ми вярваш — каза тя и гласът й потрепери. — Как да ти докажа, че казвам истината?
— Вярвам ти.
Плътният му глас беше мек и нежен, нямаше и следа от предишния му обвинителен тон.
Джоди повдигна лице. В очите й се четеше съмнение.
— Така ли? А защо сега ми вярваш, след като само преди две минути не ми вярваше?
— Не зная. Сигурно защото се разплака и ми позволи да те успокоя.
— Значи това те убеди, а блузата ми от акрил не успя, така ли?
— Ако беше от момичетата на Мадам Агнес, щеше да реагираш по съвсем друг начин, докато беше в прегръдките ми. Говориш прекалено разумно, за да допусна, че си психически разстроена. Просто не намирам друго обяснение, освен това, което ти ми даваш.
Той нежно избърса сълзите от бузите й, след което й подаде кърпичката си.
— Гримът не издържа на сълзите.
Тя изтри черните следи под очите си.
— Благодаря ти. Извинявай, че се разплаках. Рядко ми си случва. Просто…
Усети, че сълзите й отново напират, но ги преглътна и замълча.
Майкъл обгърна лицето й с длан.
— Не че толкова ме притесняват сълзите ти, но не искам аз да съм причината за тях. Чувствам се мерзавец за това, че с моите думи те направих толкова нещастна.
Джоди го погледна, за да разбере дали говори сериозно. Не познаваше мъж, който да използва без ирония думата „мерзавец“. Майкъл обаче изглеждаше съвсем сериозен. Освен това бе застанал непосредствено до нея и докато тя го гледаше, очите му придобиха цвета на разтопено сребро и той леко се наведе напред, сякаш се канеше да я целуне. Внезапно сълзите на Джоди изчезнаха и тя усети присъствието му много по-силно, отколкото й се беше случвало с всеки друг мъж. Той излъчваше странно обаяние, от което дъхът й спря и устните й се разтвориха.
Един мускул на лицето му потрепна и той отстъпи назад. В очите му се четеше объркване и същевременно желание. Джоди разбра, че същото излъчваха и нейните очи. Внезапно се обърна.
— Извинявай. Не трябваше да…
— Нищо лошо не си направил — прекъсна го тя. — Всичко е наред.
Макар че продължаваше да трепери, тя си каза, че не може да се държи така, още повече че всъщност те бяха напълно непознати.
За да прикрие смущението си от онова, което за малко не се случи, Майкъл отвори чекмеджето на писалището си и извади куклата.
— Говорих с Айуила за тази кукла. Естествено, тя отрече да знае каквото и да било за нея.
— Коя е тази Айуила?
— Негърката от бараката, която ти описа. Сигурен съм, че позна куклата, но тя е труден човек.
— Защо не я уволниш, след като не те слуша и прави вуду кукли?
— Никога не бих направил такова нещо, ако правилно съм те разбрал какво точно искаш да кажеш. Айуила е твърде стара, за да се издържа сама, а и освен това никога не е живяла другаде, откакто е била докарана в тази страна. Невъзможно ми е да се отърва от нея, както един търговец би изгонил неспособния си продавач.
— Но защо след като живее тук единствено благодарение на милосърдието ти, прави тези кукли, за да ти вреди?
— Откъде знаеш, че иска да вреди на мен? — строго я изгледа Майкъл.
— Ами на кого другиго? Тази кукла изобразява бяла жена, а, доколкото зная, ти си единственият бял човек в Уайтфрайърз.
