— Да, госпожо.
Беси погледна отражението й в огледалото, като че ли въпросът на Джоди й се стори странен, но нищо не каза, понеже беше решила да запази доброто й настроение.
Джоди се обърна и се огледа в профил. Отпред роклята падаше по-свободно, отколкото на гърба. Фустата прикриваше ханша, а полата беше набрана, за да й придава по-раздвижен вид. По плохите отзад бяха избродирани още копринени рози. Джоди се учуди как е възможно да седне на стол, без да ги измачка, но си спомни, че жените през деветнадесети век не са се облягали на столовете.
— Стои ви, сякаш е ушита за вас — каза Беси. — Ако бъдете така добра да седнете на табуретката, ще ви оправя и косата.
Джоди седна и се загледа в Беси, която напразно се мъчеше да й направи прическа. Очевидно прислужничката никога не бе имала работа с такава къса коса.
— Откажи се. Нищо няма да излезе.
Беси спря да я реши и косите естествено се спуснаха около шията й.
— Може да ви сложа панделка — предложи Беси. — Госпожица Камила обожава панделките.
— Не, но ако имаш фиба или шнола, бих я прихванала леко отзад.
— Какво да имам?
— Няма значение. Изглеждам отлично.
Джоди не можеше да се нарадва на роклята. В нея изглеждаше много по-женствена, отколкото във всяка друга дреха, която бе носила досега, и не можеше да скрие изненадата си от начина, по който роклята я преобрази. Ако косата й беше достатъчно дълга, за да я събере на кок, щеше да изглежда съвсем като жените от този век.
— Ами обувки? — попита Джоди.
Беси потърси из гардероба и поклати глава.
— Не, госпожо. Госпожица Камила е взела всичките си обувки. В чекмеджето има чорапи.
— А ти нямаш ли да ми услужиш с чифт обувки?
Беси я погледна стъписана.
— Не, госпожо!
Джоди не й обърна внимание и се изправи, без да откъсва поглед от себе си.
— Маратонките ми няма да се виждат под роклята. Мисля, че можем да слизаме. Майкъл каза, че обедът ще бъде готов всеки момент.
— Обедът ли? Не, госпожо. Сега е време за вечеря — поправи я Беси и внимателно я погледна. — Обядвахме преди няколко часа.
— Да, да, исках да кажа вечерята.
— Да слизаме, госпожо.
— Но защо непрекъснато повтаряш това „госпожо“? Наричай ме просто Джоди.
— Да, госпожице Джоди.
Джоди с мъка се въздържа да не въздъхне. Явно нямате да се пребори с нея. Беси трябваше да изживее цял век свобода, за да приеме Джоди като приятелка.
Когато Джоди заслиза по стълбите, видя удивения поглед на Майкъл, който я гледаше от антрето, и реши, че нещо не е наред в тоалета й.
— Добре ли изглеждам в тази рокля? Беси я одобри.
— Роклята е чудесна.
Джоди докосна полите си.
— Какво има? Да не би да се е разкопчала?
— Не, всичко е наред — той изкачи няколко стъпала и й подаде ръка, за да я съпроводи до долу. — Тъкмо се канех да се кача, за да ти кажа, че вечерята е готова.
Джоди сложи ръката си в неговата и физическият контакт достигна до сърцето й. Той продължаваше да я гледа, без да откъсва очи от нея и когато двамата се изравниха на последното стъпало, сърцето на Джоди силно заби.
Докато я въвеждаше в трапезарията, Майкъл направи усилие да прикрие чувствата си. Преди малко тя му се бе сторила хубава, въпреки странните панталони и блузата й, но сега роклята на Камила направо я бе преобразила в истинска красавица. Наистина, че прическата отнемаше малко от чара й, но пък стройната талия и заоблените й гърди още по-съблазнително се открояваха под роклята, чийто цвят подчертаваше свежестта на лицето й.
Когато влязоха в трапезарията, вечерята вече беше сервирана на махагоновата маса. Гидиън, който стоеше до стената, изчака господаря си да настани Джоди, след което издърпа стола му и му помогна да седне. Майкъл забеляза, че Джоди се бе загледала в ястията. Откога ли не беше яла?
— Всичкото това за нас ли е? — прошепна тя.
— Разбира се.
— Но ние едва ли ще изядем и половината от тези неща.
— Каквото остане, ще го изядат слугите.
— Те няма ли да вечерят заедно с нас?
— Разбира се, че не. Защо? Нещата по-различни ли са там, откъдето идвате?
— Във всяко отношение. Просто не можете да си представите колко са различни.
Гидиън им помогна със сервирането, като поднасяше тежките блюда и подноси. С крайчеца на окото си Майкъл любопитно наблюдаваше Джоди, която се колебаеше коя вилица да използва, и явно много се стараеше да не сбърка. След като избереше правилния прибор, тя ядеше с апетит, но не и сякаш че умира от глад. Остана доволен от маниерите й, които бяха не по-малко изискани от неговите. Щом като щеше да остане в дома му, добре бе поне това, че на масата нямаше да се смущават един от друг.
— Никога не съм яла такова ястие — каза тя, след като го опита. — Какво е то?
— Нарича се Добс Глесис. Харесва ли ти?
— Да, много!
Той си сложи парче от месото, желирано с подправки и гъби.
— Често го сервираме. Радвам се, че ти харесва.
Известно време Джоди продължи да се храни мълчаливо.
— Сестрите ти приличат ли на теб?
Майкъл се замисли за момент.
— Струва ми се, че Камила прилича на мен. Тя е най-малката. Клодия прилича повече на баба ни, американката.
— Американка ли?
— От Щатите.
— Но нали и Луизиана е в Щатите? — смутено възкликна тя.
— Да, но ние сме креоли и сме повече французи, отколкото американци. На баба се дължи това, че имам сиви очи, а сестрите ми са руси, тъй като повечето креоли са чернокоси.
— Сега разбирам.
— Помислих си, че може би и ти си креолка, понеже косата ти е тъмнокестенява. Виждал съм и други хора с очи като твоите, но все пак е странен този цвят на лешник.
— Аз съм малко креолка, малко индианка, малко от всичко — безгрижно каза тя — и мисля, че тъкмо това ме прави американка.
Досега не му се беше случвало някой от приятелите му да се отнася така делнично към произхода си. Ема и Клодия бяха твърдо убедени във френското си потекло и говореха за Щатите като за чужда страна. Майкъл просто не знаеше как да възприема тези нейни думи.
— Имаш ли нещо против да ти задам един личен въпрос? — попита тя.
— Не, напротив.
Джоди хвърли поглед към Гидиън, който стоеше неподвижно до стената.
— На коя страна си бил по време на Гражданската война?
Майкъл реши, че не я е чул добре.
— Извинявай, не те разбрах?
— Този въпрос доста ме озадачи в моето проучване. Това, че си освободил робите си преди войната, ме
