заудря с ръце. Отново се блъсна в стена, този път по-силно, и изведнъж видя вдясно от нея тъничък процеп светлина. Усещайки, че я обхваща пристъп на клаустрофобия, тя натисна стената до светлата ивицата и за най-голямо нейно голямо облекчение стената се отмести с лекота.
Докато премигваше от внезапната ярка светлина, зрението й отново се замъгли и световъртежът се върна с пълна сила. Трябваше да се добере до леглото си, преди да се бе ударила някъде. Хвърли куклата, стисна устни с ръка и бързо се измъкна от библиотеката. Не беше нощ, както си бе помислила в скривалището на стената, и съдейки по слабата светлина в коридора, разбра, че все още се свечерява. За миг спря в долния край на стълбището и се ослуша. Колкото и да бе невероятно, можеше да се закълне, че чува гласове откъм кухнята. Помисли си, че може да е оставила радиото включено, но не си спомни дали е така.
Докато се изкачваше по стълбището, отново усети пристъп на дезориентация. На горната площадка се олюля, едва не изгуби равновесие и препъвайки се, най-после се добра до вратата на спалнята си.
В стаята нещо не беше както преди, макар да бе сигурна, че това наистина е нейната спалня. Мебелите като че ли бяха на местата си, но изглеждаха по-различни, отколкото ги беше запомнила. Запримига, опитвайки се да фокусира зрението си, но не успя. Простена, свали дрехите си и отвори чекмеджето, подобно на онова, в което държеше нощниците си. Облече първата, която й попадна подръка, и забеляза, че платът е някак си по-различен, но й бе твърде зле, за да се замисля над това.
Без да обръща внимание на лампите, тя с мъка се добра до леглото. Беше напълно зашеметена и то й се стори толкова високо, че направо трябваше да се покатери. Щом се изтегна на матрака, който интересно защо й се стори, че не е твърд, а потъва под нея, Джоди веднага заспа.
Няколко часа по-късно Майкъл Девъро се прибра вкъщи. Навсякъде светлините бяха запалени в очакване на пристигането му и икономът го посрещна на вратата.
— Добре дошли у дома, сър — каза Гидиън и почтително се поклони.
— Благодаря. Пътуването беше отвратително дълго, а Ню Орлиънс изобщо не се е променил.
— Не е, сър, и даже си мисля, че никога няма да се промени.
Гидиън го придружи до стълбището, където Майкъл спря и стори път на кочияша си, който отнесе големия сандък в стаята му.
— Няма нужда да се качваш с мен, Гидиън. Върви да си починеш.
— Да, сър.
Всеки път, когато се завръщаше в Уайтфрайърз, Майкъл беше щастлив. Прибирането у дома беше също толкова хубаво, колкото и времето, прекарано в пътуване.
Когато стигна горната площадка, кочияшът му вече се връщаше. Майкъл му пожела лека нощ и понеже в къщата нямаше дами, докато минаваше по коридора към стаята си, свали сакото и украсената си със сърма жилетка, спирайки се за момент при масичката, за да духне лампата. Влезе в стаята си, затвори вратата и остави сакото и обшитата със сърма жилетка на стола. И тъй като през широките прозорци нахлуваше лунна светлина, а той възнамеряваше направо да си ляга, реши да не пали лампата.
Докато сваляше ризата си, чу звук, който приличаше на тих стон. Замръзна на мястото си, очите му светкавично обиколиха слабо осветената стая и се опитаха да открият откъде идва звукът. Беше твърде силен, за да е бил от друга стая, а освен това, в къщата нямаше никакъв гост. Следващият звук, който наруши тишината, беше шумоленето на плат. Обърна глава към леглото си и видя под лунната светлина как завивките се раздвижиха.
Настръхнал, Майкъл пристъпи по-близо и протегна шия, за да види по-добре. Този, който беше в леглото му, спря да се движи. Без да го изпуска от очи, той запали нощната лампа и когато пламъкът й изпълни стаята с жълтеникава светлина, откри, че в леглото му спи непозната жена, облечена в една от най- хубавите му нощници. Майкъл внимателно докосна рамото й с намерението да я събуди, но вместо това тя още по-силно се сгуши в леглото. Направи втори опит, като я раздруса, но жената пак не се събуди. Личеше, че е жива, единствено по руменината на страните и по равномерното й дишане.
Майкъл грабна лампата от масичката и започна да тропа по стената към стълбищната площадка.
— Гидиън! — изкрещя той.
При втория му вик Гидиън изскочи пред него, продължавайки да облича униформеното си сако.
— Да, сър?
— Коя, по дяволите, е тази жена в леглото ми?
Гидиън зяпна от почуда.
— В леглото ви има човек!?
— Я ела тук!
Следван от Гидиън, Майкъл влезе в стаята и посочи спящата жена.
— Коя е тази жена и защо спи в леглото ми?
Гидиън я зяпна и поклати глава.
— Не зная, господин Майкъл. Никога не съм я виждал.
Намръщен, Майкъл изгледа жената.
— Опитах се да я събудя, но тя спи като заклана.
Гидиън внимателно побутна ръката на Джоди.
— Госпожо! Събудете се, госпожо.
— Виждал ли си досега някой да спи толкова дълбоко?
— Не, сър. Иначе изглежда жива.
— Как е попаднала тук, без да я видиш?
— Не мога да си обясня. Погледнете, тя сякаш се чувства като у дома си.
Майкъл въздъхна.
— Изглежда, нямам друг избор, освен да я оставя да спи тук тази нощ. Ще ида да легна в старата си стая.
— Добре, сър. Ще се погрижа за чисти чаршафи — каза Гидиън и побърза да излезе от стаята.
Докато Майкъл наблюдаваше спящата жена, тя се обърна на другата страна и нощницата му, сега вече нейна, се разтвори, разкривайки не малка част от голата й плът. Осъзнавайки, че гледа жена в нощница, заспала в къщата му и вероятно разчитаща до известна степен на неговата защита, той си възвърна доброто домашно възпитание и отклони поглед от нея. Духна лампата, остави я на масичката до леглото и се измъкна от стаята, затваряйки вратата след себе си. На всички въпроси щеше да си отговори на сутринта, а дотогава щеше да се наспи в стаята, която не беше обитавал, откакто бе станал господар на Уайтфрайърз.
Джоди се събуди рано на следващата сутрин. Макар и намалял, странният световъртеж все още не беше изчезнал и тя се чувстваше, сякаш умът й беше обгърнат в мъгла. Облече се както предишния ден и излезе в коридора.
Всичко й се стори някак различно и тя сънливо разтърка очи. Имаше нужда от чаша кафе. Слава богу, че държеше подръка един буркан нескафе за редките случаи, когато организмът й се нуждаеше от кофеин. Прокара пръсти през разпилените си коси, за да ги пооправи, след което слезе на долния етаж и се запъти към кухнята, като за по-кратко реши да мине през библиотеката.
Когато влезе в нея, странното чувство, че нещата някак си крещящо не са наред, я накара да спре. Да, това наистина беше библиотеката на Уайтфрайърз, но съвсем не и стаята, която тя познаваше. Полиците бяха боядисани в по-тъмен цвят и бяха изпълнени с книги в нови кожени подвързии. Дъбовото писалище го нямаше, а вместо него на другата стена имаше орехово бюро. Не се виждаха зелени абажури на лампите, а слънцето блестеше през прозорците и огряваше шарени черги на пода. В краката си видя куклата, която вечерта бе изтървала. Направи крачка напред и с мъка преглътна. Тук нещо никак не беше наред.
Чу шум зад гърба си, рязко се обърна и видя, че от гостната се приближава един мъж. Той също я видя и се намръщи.
