сравнително лесно и тя със задоволство установи, че под нея се показа кипарисово дърво.
Когато дойде време за вечеря, тя спря колкото да изяде набързо направения си сандвич и да види новините по телевизията, след което отново продължи работата си. Тази стая й харесваше и вече имаше представа как ще я обзаведе. Щеше да сложи голямо дъбово писалище и лампи със зелени абажури. Помисли си, че най-добре ще подхождат бледо сини пердета, тъй като стените бяха от естествено дърво в малко по-убит тон, отколкото в другите стаи.
Докато се преместваше от вътрешната стена към тази, на която беше камината, забеляза нещо странно. Тази стена беше разчупена от къс вестибюл, водещ към гостната стая. Досега Джоди бе смятала, че този вестибюл покрива дължината на двете камини, изградени с допрени гърбове, но сега разбра, че той е по- дълъг от тях.
Този факт събуди любопитството й. Той можеше да се дължи на обстоятелството, че първоначално библиотеката е била в старото крило и онзи, който бе направил пристройката, не бе разбирал от архитектура, но тя моментално отхвърли тази възможност, тъй като във всяко друго отношение крилото беше изпълнено отлично и идеално се съчетаваше с по-старите стаи.
Джоди отиде в гостната стая и проучи стената откъм същия ъгъл. Нямаше килер, нито пък ниша, където евентуално е могло да има бюфет. Свали тапетите и под тях се подадоха голи, еднакво стари дъски. Нямаше съмнение, че след като къщата бе изградена, не беше добавяна никаква стена.
Върна се в библиотеката и огледа по-внимателно рафтовете. Дървеният им материал напълно съответстваше на онзи от стената, която беше оголила преди малко.
Застанала на прага, Джоди измери отсечката. Губеше се почти метър и половина. Беше сигурна, че няма строител, който би пожертвал метър и половина от някоя стая заради грешка в проекта. Почука по стената, но дървеният материал беше твърде дебел, за да се разбере дали под него има кухо пространство или не.
Джоди никога не се беше сблъсквала с подобна мистерия. В ума й нахлуха представи за тайни помещения. Помисли си, че това можеше да е било тайна стая, използвана за скривалище на роби при прехвърлянето им по нелегалния канал!
Вълнението й бързо нарастваше. Тя си припомни догадките в историята на енорията, че Майкъл Девъро е участвал в нелегалната организация за освобождаване на роби. Ако тук наистина имаше скривалище, Уайтфрайърз щеше да се превърне в уникална атракция. Но къде ли бе вратата?
Джоди излезе навън и огледа дали няма да намери таен вход. Дори взе фенерче и пропълзя под основите на къщата, за да потърси скрит капак, ала намери само паяжини. Скоро стана съвсем тъмно, така че тя се отказа от търсенето и се прибра вътре.
Върна се отново при загадъчната стена, като я опипваше сантиметър по сантиметър и търсеше нещо, което да й подскаже как да проникне през нея. Никоя от плоскостите не се поддаваше на натиска й и никъде не можа да открие тайна брава. Най-сетне се отпусна на пода, за да отдъхне. Възможно бе и да греши. Гостната стая някога бе завършвала на задната стена на къщата и, в края на краищата, не бе невъзможно новото крило да е било пристроено не по най-добрия, а по най-лесния начин.
Камината беше вградена между рафтовете на библиотеката и за разлика от останалите камини в къщата, рамката й беше от дървен материал. Джоди вече бе отстранила достатъчна площ от боята й и бе установила, че е направена не от кипарис, а от орехово дърво, но не се беше замислила върху това. Беше си казала, че може да е била купена преди монтирането на рафтовете, или да е била избрана заради дърворезбата й независимо от това, че не е подхождала на обстановката в стаята. Някой, и вероятно това бяха вандалите, бяха запалили прекалено голям огън в нея и външната й част беше почерняла от дебел слой сажди. Джоди отложи почистването му за по-късно и отново опипа всички рафтове, като някои от тях дори раздруса с надеждата, че ще задейства механизма на скритата врата, но, както преди, усилията й останаха безрезултатни.
Имаше и още един начин, но тя го пазеше като краен вариант. Можеше да пробие стената откъм гостната стая, тъй като тя щеше да бъде облицована с тапети и никой нямаше да разбере, че е имало дупка, но никак не й се искаше да поврежда къщата по такъв начин. Само за миг да можеше да погледне там, вътре, само един поглед да можеше да хвърли и веднага щеше да е в състояние да каже дали там наистина има тайна стая, или допълнителното пространство е просто грешка на строителя.
Отново се върна към стените и започна да размишлява по какъв други начин би могла да установи какво има в това пространство. Когато вече се измори дотолкова, че не можеше повече да работи, стигна до решението да пробие стената, преди да я облицова с тапета, тъй като нищо друго не успя да измисли.
После се изкъпа, седна на леглото си и отново извади дневника на Майкъл. Отвори го на страницата, до която беше стигнала, и се зачете.
Днес тук беше Клодия. Убеждава ме да насоча вниманието си към Ема Парланг. Идеята й не е лишена от здрав разум, тъй като земята на нейното семейство граничи с моята и Уайтфрайърз ще стане почти два пъти по-голям, когато тя наследи тази земя, а че това ще стане след смъртта на родителите й, е напълно сигурно, тъй като тя няма нито братя, нито сестри.
Ема не е лош избор. Хубавичка е и изглежда благонравна. Какво от това, че не е кой знае колко интелигентна? Освен това и тя, също като мен, е от стар креолски род. Ще трябва да помисля.
Джоди отчаяно поклати глава. Колко ли глупава трябва да е била, след като го бе забелязал, без да я познава отблизо? Нима обаче този човек никога не бе чувал за генетика? Внезапно си даде сметка, че по онова време може и да не е знаел какво са гени, но дори и да е знаел, генетичното влияние върху интелигентността тогава още не е било известно. Все пак Джоди реши, че това не го оправдава. Та кой мъж би взел жена, която не е способна да води поне един що-годе приятен разговор?
Следващите няколко страници бяха изпълнени с плановете на Майкъл за ремонт на конюшнята и с отвращението му от политиката на Реконструкцията.
Джоди остави дневника. Не й беше минало през ума, че този дневник бе писан само шест години след края на Гражданската война. От всичко онова, което беше прочела в разни исторически книги и романи, беше стигнала до заключението, че по онова време в Юга е царяла невероятна бъркотия, сред която са плували политически авантюристи и всевъзможни измамници. От дневника на Майкъл обаче тя си вадеше заключението, че той пет пари не е давал за войната, както и за местната политика. Чудно тогава защо Уайтфрайърз не бе изгорен от войските на янките?
Джоди предположи, че са го пропуснали, тъй като не се е случил на пътя им. Макар и сега да не бе далеч от съвременните междущатски автомагистрали, изглежда, по време на войната имението е било доста отдалечено от главните пътища. Джоди не бе чувала по тези места да са се водили битки, а и през Уайтфрайърз едва ли бе минавал път, който една армия би избрала, за да се придвижи от Шрийвпорт до Ню Йорк, нито пък Петит Къър е била достатъчно голяма река, че да е представлявала интерес за настъпващата армия. Очевидно Уайтфрайърз е бил спасен по волята на съдбата.
А дали Майкъл изобщо бе служил в армията? Джоди направи сметка, че е бил само на осемнадесет години, когато войната бе започнала, но тя знаеше, че в нея бяха взели участие и по-млади момчета от него. Опита се да си представи мъжа от дагеротипната фотография в сива униформа и с прелитащи покрай него гюлета, но не успя. Никак не й приличаше на войник. Войната никак не се връзваше с приятната му усмивка. Вероятно обитателите на Уайтфрайърз, както и къщата им, бяха останали далеч от военните действия. Тази мисъл й допадна, тъй като беше в съзвучие с възгледите й за робството и с предположението, че в къщата е имало скривалище за нелегално прехвърляне на избягали роби на север. Нямаше съмнение, че ако Майкъл бе част от нелегалния канал, той не би се бил за каузата на робството.
