провинцията. Няма да се чувствам самотна, а освен това и ти ще ми идваш на гости, нали?
— Да, разбира се. Надявам се, че знаеш какво правиш.
— Да! зная. Ще видиш, че когато оправя къщата, няма да я познаеш.
Когато боклукът и продънените мебели бяха изхвърлени, къщата доби по-добър вид. Дни наред Джоди чисти и оправя подовете и стените на стаите, в които смяташе да живее, и накрая се пренесе в къщата. Енджи й помогна да се устрои, но продължаваше да я гледа така, сякаш приятелката й беше изпаднала в умопомрачение. Джоди обаче беше твърде заета и ентусиазирана, за да обръща внимание на тази подробност.
Преди да започне реставрацията, тя реши да се порови в историята на къщата, с надеждата да намери нейна рисунка от по-стари времена. Прекара толкова много време в библиотеката на Джоакуин, че в един момент тя й стана като втори дом. След дълги дни на ровене из книгите мозайката постепенно започна да се запълва. Оказа се, че къщата беше построена от някой си Джоузиъ Девъро по времето, когато реката Петит Къър, изглежда, е била по-голяма. Девъро имал собствени лодки и ги използвал, за да превозва реколтата си от захарна тръстика и памук от Уайтфрайърз до Мисисипи, а оттам и до Ню Орлиънс. Джоди установи, че по онова време плантацията е била огромна, може би не по-малка от хиляда акра, и е произвеждала както захарна тръстика, така и памук. Това обаче не й беше достатъчно и тя упорито продължи да търси още данни.
Очевидно плантацията изобщо не бе засегната от Гражданската война и се бе запазила непокътната чак до началото на двадесетия век, когато част от нея е била продадена, за да бъдат изплатени просрочени данъци. Впоследствие от голямото имение последователно са били продавани парцел след парцел, докато накрая бяха останали само четиридесет декара и къщата, която сега беше собственост на Джоди.
В микрофилмовите архиви на общинските вестници от онова време Джоди намери доста снимки на Уайтфрайърз от началото на века. Явно собствениците на имението често бяха давали сградата под наем за сватби и увеселения и дори в тези фотографии вече се виждаха направените промени и разширения.
След като стори всичко, което беше по силите й, Джоди се обърна към библиотекарката с молба да й помогне да открие снимки на Уайтфрайърз отпреди хиляда и деветстотната година.
— В Отдела за плантациите, в задната стая, може и да се намери нещо — каза библиотекарката и поведе Джоди през една врата с надпис „Само за служители“ към книгохранилището покрай дълга галерия, отделена за историята на Луизиана през Гражданската война. — Ние се гордеем, че притежаваме богат книжен фонд за този период, но ограничаваме достъпа до него, тъй като много от тези книги са твърде стари и ценни. Уверена съм, че ще ги ползвате внимателно, което не всичките ни читатели правят — докато погледът на жената обхождаше книгите, тя добави: — Няма да намерите кой знае колко снимки. Нали разбирате, по онова време фотоапаратите са били рядкост — тя извади от рафта една дебела книга и я подаде на Джоди. — Вижте в тази. Това е историята на нашата енория. В нея има подробно описание на Джоакуин с доста скици и репродукции на картини от онзи период. Запомнете обаче, че тези книги не бива да излизат от това помещение.
— Разбира се, благодаря ви.
Джоди занесе книгата на най-близката маса, седна и се зачете.
Томът, съставен от жители на енорията, съдържаше истории на старите фамилии, както и сведения за първоначалните собственици на плантациите и къщите в областта. Беше точно това, което Джоди търсеше.
Особено впечатление й направи една от историите. Непосредствено след Гражданската война собственик на Уайтфрайърз е бил Майкъл Девъро. Баща му починал сравнително млад (причините за това не бяха посочени) и Майкъл, останал сирак едва на осемнадесет години, поел управлението на собствената си плантация. Джоди почувства възхищение към него. Майкъл не само че беше издигнал плантацията си до разцвет, но и веднага след смъртта на баща си беше дал свобода на своите роби. Самият факт, че бе решил да плаща за труда, който по-рано е бил извършван безплатно от робите, красноречиво говореше както за способностите му, така и за размера на богатството, притежавано от фамилията. Джоди знаеше, че повечето хора на неговата възраст не биха се справили с такава трудна задача.
Няколко страници по-натам тя намери рисунка на Уайтфрайърз от хиляда осемстотин и шестдесета година. Човекът, оставил описание на къщата, посочваше, че тя е била изключително слънчева и изпълнена с много, много цветя, както отвътре, така и отвън. На Джоди това особено й хареса и си каза, че Уайтфрайърз трябва да е бил щастлив дом за този човек, който го е запомнил така приветлив.
На следващата страница намери снимка на Майкъл Девъро. Фотографията по онова време, все още сравнително ново изобретение, показваше хубав мъж в разцвета на силите си. Беше тъмнокос, а очите му изглеждаха светли. Сини, предположи тя. Вместо типичното сериозно изражение, характерно за героите на повечето стари фотографии, по лицето на Майкъл Девъро играеше едва доловима усмивка, потвърждаваща жизнерадостта на този човек, а в очите му искряха интелигентни пламъчета. Докато четеше текста под фотографията, погледът й на няколко пъти се спря върху нея. По някаква необяснима за нея причина, това лице я завладяваше и сякаш я хипнотизираше.
— Господи! — промълви тя. — Най-после да открия един очарователен мъж и да се окаже, че е умрял преди цели сто години!
Библиотекарката, разположила се наблизо, за да бди над ценните томове, изглежда, чу думите й и я погледна. При вида на усмивката й Джоди реши, че неволните й думи са я развеселили. Самата тя обаче изобщо не мислеше, че те са смешни. Никога досега не беше срещала мъж, когото да хареса дотам, че да излиза с него, а какво ли оставаше да си помисли за брак. Беше имала връзка с няколко момчета в родния си град, Гранд Кото, както и в колежа в Батън Рууж, но оттогава насам много рядко й се бе случвало да излезе с момче. Обикновено вечерите предпочиташе да се занимава с проектите за реставрация, които изпълняваше в момента. Макар и сама да си беше избрала своето отчуждение, все пак понякога се питаше дали не се погубва и дали това е нормално за една девойка на двадесет и шест години. Точно така мислеха и родителите й, които не пропускаха да й го повтарят във всяко свое писмо.
Отново погледна снимката.
Колкото повече се задълбочаваше в книгата, толкова повече сведения откриваше за Майкъл. Очевидно колоритна личност, този човек явно беше един от най-значителните владетели на имението. Имаше описание на това, как бе освободил робите си и можеше да се предположи, че е участвал в нелегалния канал, помогнал на много роби да намерят пътя към свободата. Проявил се бе като изкусен архитект и бе проектирал домовете на доста свои приятели, както и няколко магазина в Джоакуин. Беше първият, изпробвал нови методи за отглеждане на памук и за преработването на захарната тръстика в сироп и захар, но за личния му живот не можеше да се научи почти нищо.
Очевидно бе имал семейство, тъй като летописецът също се казваше Девъро, а Майкъл нямаше братя. Разбира се, авторът на тези редове можеше да е и някой негов племенник. Джоди отново се вгледа в снимката. Този мъж бе прекалено красив, за да не е бил обект на внимание от страна на дамите. Но защо ли никъде не се споменаваше за жена му?
Когато завърши проучването си, тя фотокопира страниците, в които се описваше интериорът на Уайтфрайърз, и без да се замисля, откопира и снимката на Майкъл. Преди да се прибере вкъщи, се отби в читалнята на библиотеката, за да потърси допълнителни сведения за Майкъл, но откри само няколко документа за освобождаването на робите и два-три акта за закупуване на земя. Никъде не намери свидетелство за това дали е бил женен; липсваха сведения за раждането и смъртта на Майкъл.
През следващите няколко дни Джоди имаше доста работа в Уайтфрайърз, докато открие първоначалните цветове на стаите. Часове наред много внимателно отлепяше тапетите пласт след пласт и щом стигнеше до първоначалния тапет, грижливо прерисуваше шарките му и си записваше цветовете в бележника. За да проучи състава на боите, полагани през всичките тези изминали години, тя взе парче шкурка и започна да зачиства в кръг боядисаните врати, корнизите над камините и перилата. Зачистените участъци не само че разкриваха цветовете, но и показваха последователността, с която бяха полагани
