Въздушна клопка

 RT SLATS LVR          (22/RW/2-5769/SLS)
 RT SLATS HYD ACT      (22/RW/2-7334/SLS)
 RT SLATS PSTN         (22/RW/2-3444/SLS)
 RT SLATS FD CPLNG     (22/RW/2-3445/SLS)
 RT PRX SNSR           (22/RW/4-0212/PRC)
 RT PRX SNSR CPLNG     (22/RW/4-0445/PRC)
 RT PRX SNSR PLT       (22/RW/4-0343/РКС)
 RT PRX SNSR WC        (22/RW/4-0102 /PRW)

Един напълно логичен списък. Пакетът съпътстващо оборудване изброяваше петте основни агрегата, които се намираха в непосредствена връзка със заключващия механизъм на елероните: улейното легло, плъзгачите, изтласкващите лостове, хидравличната система и куплунгът водач.

Забележката под него напомняше на механиците да проверят и намиращият се в съседство контролен сензор, състоящ се от предпазен капак, свързващи клеми и електроинсталация.

Кейси знаеше, че Дохърти вече е проверил улейното легло. А ако Еймъс е прав, сега трябва да подложат на внимателна проверка и контролния сензор. Нещо, което едва ли е сторено до този момент.

Възможно ли е проблемът да се крие именно там?

Да, призна с въздишка тя. Напълно възможно.

Изключи компютъра, прекоси халето и се насочи към кабинета си. Искаше да позвъни на Рон Смит и да го предупреди за сензора. Крачеше под огромните недовършени корпуси, към отворения портал в северния край на хангара.

Внезапно изскочиха двама мъже. Тъмни силуети на фона на ярката дневна светлина навън. Тя все пак успя да забележи, че единият е облечен в червена фланелка, а на главата на другият има бейзболна шапка.

Кейси се обърна назад. Искаше да накара човека от КК да се обади на охраната. Но телената клетка беше празна, Тя изведнъж установи, че всъщност е абсолютно сама в халето. Наоколо не се виждаха хора, чак в дъното на огромния хангар се поклащаше възрастна негърка, която тикаше пред себе си количка за отпадъци. Но разстоянието до нея беше най-малко седем — осемстотин метра.

Хвърли поглед на часовника си. До пристигането на първите работници оставаха поне петнадесетина минути.

Двамата мъже тръгнаха към нея.

Кейси се обърна и започна да се отдалечава в посоката, от която беше дошла. Ще се справя, рече си тя. Внимателно отвори чантичката си и извади мобифона.

Набра номера на охраната, но сигнал нямаше. Осъзна, че се намира в средата на халето, точно под медната мрежа, прикачена за покрива като защита срещу външните радиосигнали, които пречат на тестването на комуникационните системи.

Не можеше да използва мобифона си преди да стигне другия край на хангара.

От него я деляха седем — осемстотин метра.

Ускори ход, токчетата ѝ потракваха по циментовия под, ехото отекваше под високия покрив. Нима наистина е сама в тази огромна сграда? Не, разбира се. Тук има няколкостотин души, но в момента просто не можеше да зърне никого от тях. Хора имаше във вътрешността на корпусите, край крановете, които ги заобикаляха… Стотици хора, всеки момент щеше да види някой от тях.

Хвърли поглед през рамото си.

Двамата бяха скъсили разстоянието.

Ускори ход, започна да подтичва на ниските си токчета. После си каза: „Това е смешно! Аз все пак съм някакъв ръководител в този завод, има ли смисъл да бягам!“

Започна да ходи нормално.

Напълни дробовете си с въздух и го изпусна.

Погледна назад и видя, че мъжете са близо.

Дали да не се обърне право срещу тях? Не, това може да стане само ако има и други хора.

Отново ускори ход.

Вляво от нея се появи зоната за първоначално разпределение на части и компоненти, оградена с мрежа. Тук обикновено гъмжеше от хора, заети с комплектоването на инструменти и оборудване. Сега обаче зоната беше пуста.

Абсолютно пуста.

Хвърли поглед през рамо. Мъжете бяха на петдесетина метра и бързо се приближаваха.

Даде си сметка, че ако започне да крещи, ще се появят поне десетина работници. Мутрите просто ще се плъзнат встрани, между кранове и скелета, а нея ще я вземат за глупачка. Жената, която се изгубила в халето посред бял ден. Ще я скъсат от майтап…

Не, няма да крещи.

Не.

Къде по дяволите изчезнаха кутиите за противопожарната система? Алармите за бърза помощ? Знаеше, че са пръснати навсякъде из сградата, беше работила в тази сграда години наред. Би трябвало да си спомни поне за една такава кутия…

Ще натисне някой от тези бутони, после ще каже, че е станало случайно…

Но наоколо не се виждаха никакви алармени бутони.

Мъжете бяха на тридесет метра от нея. Хукнат ли да тичат, ще я стигнат само за няколко секунди. Но те нямаха подобни намерения, явно също се опасяваха да не ги видят.

Кой да ги види? Наколо нямаше жива душа.

Вдясно забеляза гора от сини кранове — онези, които придържат едрогабаритните части от корпуса по време на занитването. Последното място, където можеше да се скрие.

Аз съм член на ръководството на „Нортън Еъркрафт“ и никой не може…

О, по дяволите!

Кейси свърна вдясно и хукна между крановете. Тичаше сред истински лабиринт от железни стълби и скелета. Чу как мъжете зад гърба ѝ нададоха изненадани викове и затрополиха след нея. Но тя беше успяла да вземе аванс и изчезна в полумрака…

Познаваше обстановката много добре. Придвижваше се бързо и сигурно, час по час вдигаше глава, в очакване да види някой горе на скелето. На всяко от тези работни места обикновено имаше поне по двадесет — тридесет души, занитването на обемистите, подобни на огромни варели външни компоненти на корпуса ставаше ръчно, под светлината на ярки луминисцентни прожектори.

Трополенето зад гърба ѝ се усили, примесено с ругатни. Мутрите очевидно имаха трудности с преодоляването на металната плетеница.