Затича се, прескачайки снопове кабели и разпределителни кутии, ловко заобикаляйки увисналите от тавана куки на дебели стоманени въжета. Изведнъж се озова на празно място. Работна станция 14. В центъра ѝ се издигаше корпусът на полуготов самолет, стъпил на колелата си. Около опашката му се поклащаше подвижно скеле, издигнало се на повече от двадесет метра от земята. Зад илюминаторите се движеха сенки. Най-сетне! В самолета има хора!
Кейси без колебание започна да се изкачва по стъпалата, токчетата ѝ затракаха. Спря на втората междинна площадка и се огледа. Високо над нея работеха трима яки мъже с предпазни каски на главите. Бяха увиснали само на три — четири метра под покрива на халето и занитваха обшивката на горното кормило. Пукотът на пневматичните им инструменти огласяше цялото хале.
Сведе поглед надолу. Двамата ѝ преследвачи изскочиха на празното пространство и започнаха да се оглеждат. Единият вдигна глава и я видя, каза нещо на другия. После хукнаха към стълбите.
Кейси продължи нагоре. Скоро стигна скелето, което водеше към задната врата на корпуса.
Вътрешността на самолета беше огромна и пуста. Една поредица от мътно проблясващи метални арки. Сякаш беше попаднала в корема на някакъв огромен железен кашалот. На двадесетина метра от себе си видя жена от азиатски произход, която прикрепяше сребриста изолация в кабелните канали. Погледна я срамежливо, сякаш я бяха хванали да върши нещо нередно.
— Има ли някой друг тук? — извика Кейси.
Жената поклати глава.
Изскочи навън. Мутрите бяха стигнали площадката непосредствено под нея. Завъртя се и започна да изкачва стъпалата, които водеха към подвижните скелета под покрива.
В близост до пода на халето стъпалата бяха широки около три метра. Но тук рязко се стесняваха, ширината им не надминаваше петдесет-шейсет сантиметра. Цялата конструкция наподобяваше бояджийска стълба, издигаща се стръмно нагоре, обградена отвсякъде от метални скели. От двете ѝ страни се проточваха кабели и маркучи, раменете ѝ опираха в подвижни разпределителни кутии. Стълбите се клатеха под тежестта на тялото ѝ на всеки два — три метра правеха остър завой надясно. Вече беше на около трийсет метра височина, корпусът на самолета остана под нея. Единствено вертикалната плоскост на опашката се извисяваше над главата й.
Обзета от внезапна паника, тя вдигна глава към мъжете в горния край на кормилната плоскост и извика:
— Хей! Хей!
Никой не ѝ обърна внимание. Изкачила още няколко стъпала, тя разбра защо е така: и тримата работници горе носеха тампони за уши: нещо като слушалки за уокмен, притиснати плътно около главите им.
Продължи да се изкачва.
След още няколко метра стълбата правеше остър завой надясно и минаваше покрай черните хоризонтални плоскости на товарните елеватори, чиито въжета висяха покрай вертикалния стабилизатор на самолета. Те ѝ пречеха да види фигурите на работниците горе. Тръгна натам, внимавайки да не докосва повърхността на елеваторите с голи ръце. Това не беше желателно, тъй като те бяха покрити с лепкав композит, наподобяващ каучук.
Скелето съвсем не беше подходящо за тичане. Клатушкаше се здраво, в един момент дори се подхлъзна и едва не се плъзна обратно.
Продължи напред. Вече не виждаше пода на халето, скрит под множество висящи конструкции. Нямаше представа дали втората смяна е застъпила.
Колкото по-нагоре се изкачваше, толкова по-осезаемо чувстваше влажния и топъл въздух, събрал се под покрива на Сграда 64. И си спомни как наричаха това работно място: „сауната“…
Най-сетне се добра до нивото на елеваторите. Стълбата се приближаваше плътно до широката плоскост на стабилизатора, отвъд която бяха работниците. Вече нямаше желание да гледа надолу, очите ѝ останаха заковани върху дебелите греди на покривната конструкция. Още три метра, още два… После всичко ще бъде наред…
Закова се на място, очите ѝ се разшириха от смайване.
Работниците ги нямаше.
Сведе поглед надолу и видя трите жълти каски. Собствениците им се бяха качили на хаспел с електрозадвижване и бавно се спускаха към пода на халето.
— Хей, хей!
Каските не промениха положението си.
Кейси се извърна. Обувките на преследвачите ѝ трополяха по металните стъпала, тялото ѝ съвсем ясно долавяше вибрациите. Бяха близо, много близо!
А тя нямаше къде да се скрие.
Право пред себе си видя квадратна метална платформа, при която стъпалата свършваха. Беше метър на метър, с ниски перила. Отвъд нея нямаше нищо.
Кейси се оказа на четиридесет метра над земята, в капана на парче квадратна ламарина и нищо повече.
Преследвачите ѝ се приближаваха.
Не трябваше да се катеря тук, горчиво въздъхна тя. Трябваше да си остана долу. Сега вече наистина съм в капан.
Тръсна глава и прекрачи едно от перилата на платформата. Внимателно опипа с крак скелето под себе си, после започна да се спуска.
Откри грешката си почти веднага. Скелето беше изградено от Х-образни метални пръчки. Както и да се хващаше за него, ръцете ѝ се плъзгаха надолу и влизаха в болезнено съприкосновение със заварките. Едновременно с това страдаха и краката ѝ на които също липсваше опора. Железните пръти бяха с остри ръбове. Измина няколко метра и спря да си поеме дъх. Не искаше да гледа надолу. Извърна глава и ги видя. Мъжът с червената риза и онзи с бейзболната шапка. Стояха на междинната площадка и я наблюдаваха. Очевидно се питаха какво да правят. Тя беше на около два метра под тях, вкопчена в скелето.
Единият извади чифт груби работни ръкавици и Кейси си даде сметка, че време за губене няма. Внимателно се пусна от железните пръчки и запълзя надолу. Два метра, още два… Стигна нивото на един от хоризонталните елеватори. Оттатък лабиринта на скелето проблесваше гумираната му повърхност.
Но скелето се тресеше.
Вдигна глава и видя, че онзи с червената риза е започнал да се спуска след нея. Беше силен, движеше се бързо. Щеше да я стигне за броени секунди.
Другият се връщаше обратно по стълбите и я следеше с очи.
Онзи с червената риза беше на някакви си три — четири метра от нея.
Продължи спускането. Дланите ѝ пламнаха, въздухът излиташе от гърдите ѝ на неравномерни тласъци. Скелето беше изцапано с грес на най-неочаквани места, пръстите ѝ се пързаляха. Чувстваше как се приближава едрото тяло на мъжа над главата й. За миг вдигна очи и видя огромните му оранжеви работни обувки с дебели грайферни подметки.
Само след миг тези подметки щяха да смажат пръстите й…
Продължи надолу. В един миг нещо я удари в лявото рамо. Извърна глава. Беше един от електрическите кабели, които висяха от покрива. Дебел около пет сантиметра, покрит със сив изолационен материал. Каква ли тежест може да издържи?
Мъжът над нея продължаваше да се спуска по скелето.
По дяволите!
Протегна ръка, хвана кабела и го подръпна. Изглеждаше здраво закрепен. В близост не се виждаха разпределителни кутии. Уви ръце около кабела, същото стори и с краката си. Пусна скелето миг преди тежките ботуши на преследвача да смажат пръстите й.
