Камерата се върна на бебето, което беше лапиало миниатюрните пръстчета на едното си краче.
— Вкусно ли е? — засмя се мъжът. — Това ли ти е закуската, Сара? Май ти писна да чакаш стюардесата, а?
Главата на жената рязко се извъртя, очите ѝ се насочиха встрани от камерата.
— Какво беше това? — неспокойно попита тя.
— Спокойно, Ем — продължи да се усмихва мъжът. — Няма нищо…
— Спри тук! — вдигна ръка Кейси.
Хармън натисна някакъв клавиш, разтревоженото Лице на жената замръзна на екрана.
— Върни пет секунди.
В долния ъгъл на екрана се появиха белите цифри на брояча. Образите затичаха обратно.
— Сега увеличи звука…
Бебето засмука пръстите си, шумът беше като от близък водопад. Тихото свистене в кабината се превърна в басов рев. „Вкусно ли е? — екна гласът на мъжа, изкривен от силата на звука. — Това ли е закуската ти, Сара? Май ти писна да чакаш стюардесата, а?“
Кейси напрегна слух, опитвайки се да отдели гласа от останалите шумове: приглушени разговори между пътниците, шумолене на дрехи, далечното подрънкване на прибори, което идваше от кухнята…
И успя.
Звукът беше неясен, но определено чужд на обстановката.
„Какво беше това?“ — извърна глава съпругата.
— По дяволите! — изруга Кейси.
Не можеше да бъде сигурна. В салона имаше прекалено много звуци. Напрегнато се приведе напред.
„Спокойно, Ем“, екна жизнерадостният глас на мъжа, последван от пронизителиото гукане на бебето.
Кейси ядосано тръсна глава. Дали наистина чу ниско боботене, или така ѝ се беше сторило? Май ще се наложи да прослуша този сегмент още няколко пъти…
— Можеш ли да прекараш записа през аудио-филтър? — попита тя.
„Още малко и сме си у дома, скъпа“ — рече съпругът.
— Боже Господи! — прошепна Хармън и се втренчи в екрана.
Картината на монитора рязко се промени, сякаш гигантска ръка беше разбъркала кадрите. Бебето се плъзна напред, майката успя да го улови и да го притисне към гърдите си. Камерата се тресеше, пътниците в дъното на кадъра крещяха от ужас и правеха опит да се задържат по местата си. Самолетът рязко започна да пада.
В следващата секунда камерата се завъртя в обратна посока. Всички потънаха в креслата си, майката с бебето изглеждаше така, сякаш я беше сгазил камион. Бузите ѝ хлътнаха, раменете ѝ се приведоха, бебето се разплака. „Какво става, по дяволите?“ — извика мъжът. В същия миг жена му литна нагоре и увисна на предпазния колан.
Камерата започна да се върти във въздуха, екранът се замъгли. Когато спря, пред обектива се появи нещо бяло на ивици. Преди Кейси да разбере какво е то, на екрана лъсна долната част на облегалка, в която бяха вкопчени побелели от напрежение пръсти. Камерата беше паднала на пода и снимаше право нагоре. Писъците продължаваха.
— Боже Господи! — повтори Хармън.
Картината на екрана започна да се движи, бързо набирайки скорост. Беше запълнена от седалки, летящи в бърза последователност. Назад, отбеляза Кейси. Което означава, че самолетът е започнал да набира височина… В следващата секунда камерата се вдигна във въздуха.
Картината полудя. Камерата явно бе започнала да се търкаля. За миг се мерна широко раззината уста, едри бели зъби… После към обектива се стрелна голяма обувка, камерата се разтърси от удара.
По екрана затичаха успоредни линии, после отново се появи картина. Обективът сочеше към опашката на самолета, в обсега му попаднаха жестоко разкривени човешки крайници, които правеха всичко възможно да се задържат за нещо. Писъците не стихваха. Камерата започна да се плъзга, този път напред.
Самолетът отново пропадаше.
Плъзгането продължаваше. Камерата се удари в преградата между двата салона, обективът се насочи напред. На екрана се появи женско тяло, проснато на пътеката. То принадлежеше на възрастна китайка, която така и не успя да се отмести. Камерата я улучи точно в челото и литна във въздуха…
На следващия кадър се появи някакъв предмет с метален блясък, който наподобяваше тока на колан. Мерна се и изчезна, мястото му зае женска обувка.
Камерата продължи стремителното си хлъзгане напред. Прелетя покрай преградата, отделяща салона от помещението на стюардесите, блъсна се в търкаляща се бутилка вино и получи въртеливо движение. Откъслечните кадри бяха достатъчни, за да се разбере, че пропада надолу, към пилотската кабина…
Вратата на кабината беше отворена. За миг се мярнаха широките панорамни стъкла, зад които синееше небето. На фона му се очертаха раменете и тила на мъж в униформа и с пилотско кепе на главата. Най- сетне движението на камерата спря, пред обектива се появи неподвижно сиво поле. Кейси си даде сметка, че това е мястото, на което беше открила машинката: зад вратата на пилотската кабина, с обектив, насочен в мокета… Нямаше какво повече да се види, но синхронният звуков запис продължаваше. Ясно се чуваха алармените системи в кабината, на фона на които металически глас предупреждаваше: „Полетна скорост! Полетна скорост!“… Възбудени викове на китайски за миг го заглушиха, после се чу и друго предупреждение: „Претоварване! Претоварване!“…
— Спри лентата — каза тя.
Хармън се подчини и удивено подсвирна:
— Господи, Исусе!
Изгледа материала още веднъж, после го пусна на забавена скорост. Бавно започна да осъзнава, че дори на забавена скорост движенията бяха толкова бързи, че телата и предметите се виждаха размазани.
— Не виждам! — гневно повтаряше тя. — Не виждам ясно какво става!
Хармън, който явно беше запомнил последователността на записа, тихо подхвърли:
— Мога да ти направя разделителен анализ…
— Какво е това?
— Интерполарна секвенция на размазаните от бързото движение кадри с помощта на компютърна обработка.
— Интерполарна какво?
— Компютърът анализира първия и втория кадър, после създава междинни кадри, които служат за връзка… Това е бавен процес на наслагване, но…
— Не — прекъсна го Кейси. — Не искам никакви наслагвания върху записа. Какво друго можеш да направиш?
— Мога да удвоя или утроя всеки отделен кадър. При висока скорост ще се получи едно трептене в картината, но положително ще можеш да видиш това, което те интересува. Сега ще ти покажа…
Хармън избра един произволен кадър — онзи, в който камерата се въртеше във въздуха.
— Тук картината е размазана, защото се върти камерата, а не обектът — посочи с пръст той. — Но тук не е така… Ето, кадърът е съвсем ясен…
На екрана се появи задната част на самолета. Пътниците размахваха ръце и крака в опит да се задържат…
— Този кадър е напълно използваем…
Кейси разбра какво има предвид: дори при бърза скорост на движение, обективът е достатъчно стабилен, за да изкара не един, а поне дузина ясни кадри…
— Добре, направи го — кимна тя.
— Можем да опитаме и друго — продължи програмистът. — Ако изпратим този запис в…
