А миналото не интересуваше Дженифър. Тя беше типичен представител на новото поколение и си даваше ясна сметка, че силата на телевизията е в сегашното време, че тя трябва да отразява събитията на момента — един безкраен низ от образи, които градят електронното настояще. Докато контекстът по природа изисква нещо повече от сега, нещо, към което Дженифър не проявяваше интерес. Нито пък зрителят — по нейно дълбоко убеждение. Миналото е мъртво и забравено. На кого му пука какво е ял вчера? Какво е правил вчера? Единствено сега е от значение!
Следователно добрата рамка на материала няма нищо общо с миналото. Обвинителният списък на Фред Баркър практически беше пречка за актуалността на темата, тъй като насочваше вниманието на зрителя към избледняващото и отегчително минало. Тя трябваше да намери начин да го заобиколи. Да се докосне до него и да продължи напред…
Това, което търсеше, беше такъв акцент, който би ѝ позволил развитие на темата в сегашно време, при това по разбираем за зрителя начин. Най-добрите кадри са тези, които успяват да ангажират вниманието на зрителя към вечния конфликт между доброто и злото, да събудят чувството му за морал. Успее ли да постигне това, режисьорът е постигнал всичко. Защото е приет, защото използва езика на зрителя…
Но темата трябва да се развива бързо. Това означава, че морално — етичните проблеми трябва да бъдат само загатнати, без подробни обяснения. Те са нещо, което публиката вече е приела за вярно. Всички знаят, че големите корпорации са корумпирани, а техните лидери са алчни свине. Това не се нуждае от доказателства, достатъчно е само да бъде подхвърлено. Хората предварително знаят, че държавната бюрокрация е мързелива и некадърна. Това също не се нуждае от доказателства. И накрая, хората знаят, че продуктите за масова употреба се произвеждат с цинична небрежност, никой пет пари не дава за сигурността на консуматорите…
От всички тези предварително възприети елементи Дженифър щеше да изгради своята морална тема.
Една бързо развиваща се морална тема, която съществува
Разбира се, рамката се нуждае и от други неща. На първо място тя трябваше да бъде одобрена от Дик Шенк. Тя трябваше да я представи по начин, който ще допадне на Шенк, който ще бъде в синхрон с личните му представи за света. Това съвсем не е лесно, тъй като Шенк е далеч по-умен и по-проницателен от масовия зрител. Което означава, че удовлетворяването на изискванията му също ще е по-трудно…
Сред своите служители Шенк беше известен с прозвището Критикаря. Беше го спечелил поради безцеремониия начин, по който намираше и сочеше слабите места във всеки материал. Влизаше в студията с приятелска усмивка на уста, ролята на добрия дядо му отиваше. Но всичко това се стопяваше без следа когато трябваше да одобри материал, предложен от някой екип. В такъв момент Шенк ставаше опасен. Добре образован и изключително умен човек, той можеше да бъде чаровен когато пожелае. Но дълбоко в душата си беше зъл. С възрастта ставаше все по-зъл, придобиваше увереността, че именно това лично качество е в основата на успеха…
На Дженифър ѝ предстоеше да му направи предложение. Беше предварително убедена, че той ще плаче за нов материал. Но едновременно с това ще е бесен на Пачино и на Марти, гневът му лесно можеше да се прехвърли върху Дженифър и новото ѝ предложение…
Затова трябваше да действа изключително предпазливо. Материалът трябва да бъде представен така, че да подхранва гнева и враждебността на Шенк, да ги насочва в правилната посока…
Придърпа бележника си и се зае да маркира онова, което възнамеряваше да каже…
АДМИНИСТРАЦИЯТА
13.04 ч.
Кейси влезе в асансьора, следвана по петите от Ричмън.
— Не разбирам защо всички са бесни на тоя Кинг — промърмори младежът.
— Защото е лъжец! — троснато отвърна Кейси. — Защото прекрасно знае, че самолетът не е стигнал на сто и петдесет метра от повърхността на Тихия океан! При подобно нещо едва ли някой би оцелял. Инцидентът е станал на височина десет хиляди и двеста метра, цялото пропадане е било не повече от хиляда… Което, разбира се, е било достатъчно лошо…
— Излиза, че той иска да привлича внимание, така ли? И да представи инцидента в благоприятна за своя клиент светлина?
— Точно така.
— „Нортън“ вече е имала съдебни дела срещу него, нали?
— Три.
— Ами тогава пак го дайте под съд — сви рамене Ричмън. — Стига да сте сигурни, че аргументите ви ще издържат…
— За съжаление подобни процеси са изключително скъпи и с нищо не допринасят за имиджа на компанията — отвърна Кейси. — По-евтино е да търсим предсъдебно споразумение, а разходите да включим в цената на новите си самолети… Превозвачите я плащат без да мрънкат, просто защото я прехвърлят на своите пътници. В крайна сметка става така, че всеки пътник плаща за билет няколко долара повече, това е нещо като скрит данък… Данък съдебни разходи. Данък „Брадли Кинг“… Така става винаги…
Асансьорът спря на четвъртия етаж, вратата се отвори. Кейси забърза към кабинета си.
— Къде отиваме? — попита Ричмън.
— Да вземем нещо, което бях забравила — обърна се да го погледне Кейси. — Ти също…
НЮЗЛАЙН
16.45 ч.
Дженифър Малоун тръгна към кабинета на Дик Шенк. Пътят ѝ минаваше покрай неговата „Стена на славата“ — плътно наредени една до друга фотографии, грамоти и награди. Фотографиите, естествено, бяха запечатали мигове на близост с известните и богатите: Шенк на езда с Рейгън, Шенк на яхта с Кронкайт, Шенк играе софтбол в Саутхамптьн в компанията на Тиш, Шенк позира с Клинтън, Шенк се прегръща с Бен Брадли… В ъгъла, близо до стената, беше окачена една снимка на абсурдно младият Шенк с коса до раменете. В ръцете си държеше камера „Арифлекс“ и снимаше Джон Кенеди в Овалния кабинет.
Дик Шенк беше започнал кариерата си през 60-те години като продуцент документалист. По онова време начело на новините в големите телевизионни компании стояха хора без амбиции за показ, които обаче бяха всемогъщи, разполагаха с огромен бюджет и изобилие от сътрудници. Това беше златното време иа предавания като „Бяла книга“ на Си Би Ес и „Рапорти“ на Ен Би Си. Младият Дик тичаше със своята камера и им предлагаше материалите си. Успехът не закъсня. Но заедно с него се стесниха и хоризонтите му. Светът му се ограничи между вилата в Кънектикът и каменната къща в Ню Йорк. Напускаше ги само в краен случай, винаги с лимузина, карана от униформен шофьор. Но днес, достигнал шейсетте, Дик Шенк не изпитваше удовлетворение от живота си. Въпреки привилегирования си произход, въпреки отличното образование в Йейл, въпреки няколкото красиви бивши съпруги и охолен живот, въпреки световната си известност… Отпуснал се в прохладната утроба на огромната лимузина, той се чувстваше недооценен, имаше чувството, че хората не му засвидетелстват достатъчно почитание, не възхвалят достатъчно високо заслугите му. Неуморното и любопитно хлапе с камера на рамо се беше превърнало в свадливо, вечно мърморещо старче. Убеден, че другите не го уважат достатъчно, Дик Шенк им отвръщаше със същото. Към всичко, което го заобикаляше, той се отнасяше с открит цинизъм. Точно по тази причина Дженифър беше убедена, че ще приеме материала за „Нортън Еъркрафт“…
Отвори вратата и пристъпи към бюрото на Мериън.
— Искаш да го видиш ли? — попита секретарката.
— А той тук ли е?
Мериън кимна с глава, после подхвърли:
— Може би ще ти трябва компания…
