миналата година?
— Да речем… — Риърдън сбърчи чело, помисли малко и добави: — Да речем хиляда…
— Петдесет — хладно се усмихна Кейси. — Точно петдесет. А знаете ли колко са жертвите за тази година, преди инцидента с ТПА 545? Шестнадесет. По-малко от загиналите при падане от велосипед…
— А колко от тези хора загинаха по време на полет с Н-22? — присви очи Риърдън, опитвайки се да възстанови изгубените позиции.
— Нито един — спокойно отвърна Кейси.
— Искате да кажете, че…
— Искам да кажа, че четиридесет и три хиляди души в тази страна умират всяка година в своите автомобили, но това не прави впечатлание на никого. Хората шофират пияни, шофират уморени, сядат зад волана без изобщо да се замислят за състоянието си. Но същите тези хора изпадат в паника, когато трябва да ползват самолет… Защо? Защото телевизията и останалите медии постоянно се занимават с проблемите на гражданската авиация, като силно преувеличават рисковите фактори, съпътстващи полетите. Записът, за който споменахте, ще накара много хора да се въздържат от летене, при това съвсем неоснователно…
— Искате да кажете, че този запис не трябваше да бъде излъчен?
— Не съм казала такова нещо.
— Но казахте, че той неоснователно ще накара хората да се въздържат от летене.
— Точно така.
— Това означава ли, че по ваше мнение подобни записи не трябва да се излъчват в ефир?
— Не съм казала това.
— Кажете го сега…
— Казах, че по мое мнение подобни записи създават невярна представа за сигурността на полетите.
— Включително сигурността на полет с Н-22?
— Вече чухте мнението ми относно сигурността на този самолет.
— Значи не одобрявате публичното излъчване на подобни записи, така ли?
Какво цели този тип, по дяволите?! Кейси не успя да разгадае намеренията му и замълча. Главата ѝ напрегнатс работеше. После усети накъде бие Риърдън и сърцето ѝ се сви.
— Госпожице Сингълтън, как мислите, трябва ли подобни записи да се крият от общественото мнение?
— Не — поклати глава тя.
— Значи не трябва да остават в тайна?
— Не.
— А имало ли случай „Нортън Еъркрафт“ да крие такива записи?
Охо, рече си тя и започна да изчислява колко души са запознати с касетата. Много са, призна с лека въздишка тя. Елън Фонг, Циглър, куп хора от „Видео Имидж Системс“. Поне дузина, ако не и повече…
— Лично вие знаете ли за съществуването на друг запис по този инцидент, госпожице Сингълтън?
Лъжи ги, момичето ми, беше казал Еймъс.
— Да, зная — отвърна тя.
— Запозната ли сте с него?
— Да.
— Ужасяващ е, нали?
Докопали са касетата! Значи трябва да се действа безкрайно внимателно!
— По-скоро е трагичен — рече на глас тя. — Това, което се случи на борда на ТПА 545, е истинска трагедия!
Раменете я заболяха от напрежение, усети огромната тежест на умората.
— Ще ви попитам направо, госпожице Сингълтън: „Нортън“ скри ли този запис?
— Не.
Веждите, на Риърдън се повдигнаха в престорено смайване:
— Но вие не сте го показали никъде, нали?
— Не.
— Защо?
— Касетата беше открита на борда на самолета и е обект на нашето вътрешно разследване. Нямаме практика да публикуваме каквито и да било материали преди приключването на сътветното разследване.
— Не сте се опитали да прикриете определени конструктивни дефекти на Н-22, така ли?
— Не.
— Това ваше твърдение едва ли ще бъде прието, госпожице Сингълтън… „Нюзлайн“ получи копие от въпросната касета от един съвестен служител на „Нортън“, който твърди, че компанията иска да потули случая… С настояването записът да стане достояние на обществеността…
Кейси се вдърви на стола си.
— Изненадана ли сте? — иронично присви устни Риърдън. Тя не отговори. Беше заета да определи новата си линия на поведение.
Риърдън продължаваше да се усмихва. Очевидно изпитваше дълбока наслада от победата си.
„Сега!“ — рече си тя.
— А вие самият гледахте ли въпросния запис, господин Риърдън? — Зададе въпроса си с преднамерено недоверчив тон, сякаш искаше да внуши на зрителите, че тази касета изобщо не съществува.
— О, да — тържествено отговори Риърдън. — Изгледах го отначало докрай. Признавам, че никак не беше лесно, защото това е един ужасяващ документ за престъпна небрежност от страна на компанията, произвела самолет като Н-22…
— Отначало докрай, казвате…
— Разбира се. В компанията на моите сътрудници от Ню Йорк…
Значи лентата е стигнала и Ню Йорк. Добре… Сега внимателно. Много внимателно!
— „Нортън“ изобщо възнамерявала ли е да даде гласност на въпросния материал, госпожице Сингълтън?
— Не сме обсъждали този въпрос, тъй като касетата не е наша собственост. Възнамерявахме единствено да я върнем на законния собственик след приключване на разследването. А той сам може да реши какво да прави с нея…
— След приключването на разследването… — повтори Марти и бавно поклати глава: — Ше ме извините, но на фона на това, което самата вие токущо казахте за загрижеността на компанията по отношение на сигурността, това ми звучи като опит за прикриване на собствените ви слабости…
— Прикриване?
— Госпожице Сингълтън… Нека ви задам въпроса по друг начин: щяхте ли да ни информирате, ако компанията наистина имаше някакъв проблем с Н-22, имам предвид сериозен и доказан от експлоатацията проблем?
— Вероятно да — кимна Кейси. — Но такъв проблем не съществува.
— Така ли? — проточи репортерът и сведе поглед към документите пред себе си. — Как тогава ще обясните този документ, госпожице Сингълтън?
Тя пое листа от ръцете му, очите ѝ пробягаха по съдържанието, лицето ѝ се опъна.
— Исусе Христе! — неволно прошепнаха устните й.
Риърдън получи това, което искаше. Своят медиен миг. Успя да я извади от равновесие, да получи необмислената ѝ реакция. Кейси знаеше, че това е фатален удар, от който няма да се възстанови, независимо от аргументите ѝ оттук нататък. Очите ѝ останаха заковани върху хартията, смайването отказваше да я напусне.
Беше ксерокопие на един доклад отпреди три години.
