— Слязох по лесния път.
Преди малко Крис бе успял да спре плъзгането в калта. С доста усилия се изкатери обратно нагоре и после пое по другата пътека. Тя се оказа удобна и водеше към подножието на водопада, където рицарят се готвеше да обезглави Кейт.
— Останалото го знаеш — каза той. Стана и се подпря на меча. После погледна небето. Започваше да притъмнява. — Според теб колко време остава?
— Не знам. Четири или пет часа.
— Тогава да побързаме.
В зеления параклис сводът бе рухнал на няколко места, по пода се валяха камъни. Имаше малък олтар, готически рамки около разбитите прозорци, локви застояла вода. Едва личеше, че някога този параклис е бил истинско архитектурно съкровище с прекрасни изваяния по вратите и арките. Сега каменните изображения бяха протрити от времето и по тях се стичаше слузеста плесен.
Когато Крис тръгна по спиралното стълбище към подземните крипти, изпод краката му пробяга черна змия. Кейт го последва по-бавно. Тук бе сумрачно, единствената светлина идваше от пукнатини в пода над тях. Сред малката зала видяха един оцелял саркофаг от черен камък и парчета от още няколко. Върху капака на саркофага бе изваян рицар в броня. Кейт погледна лицето му, ала то се оказа разядено от вездесъщата плесен.
— Как беше ключът? — попита Крис. — Май ставаше дума за великански крака?
— Точно така. Еди-колко си крачки от краката на великана. Или от великанските крака.
— От краката на великана — повтори Крис и посочи саркофага, където от краката на статуята бяха останали само две заоблени чуканчета. — Как мислиш, дали не са тези крака?
Кейт се навъси.
— Не бих го нарекла великан.
— Права си…
— Дай да опитаме — предложи тя.
Застана до края на саркофага, зави надясно и направи пет крачки. После се завъртя наляво й мина четири крачки. След още три крачки надясно опря в стената.
— Май не е това — каза Крис.
Двамата се завъртяха и започнаха да претърсват подземието. Почти веднага Кейт направи ценно откритие — шест факли, струпани на сухо в ъгъла. Бяха грубички, но вършеха работа.
— Проходът трябва да е някъде тук — каза тя. — Трябва.
Крис не отговори. Половин час търсиха мълчаливо. Бършеха плесента от стените и пода, оглеждаха протритите барелефи, като се мъчеха да разберат дали някой от тях не изобразява великански крака.
Накрая Крис попита:
— Казваше ли се дали краката са вътре в параклиса или до параклиса?
— Не знам — отвърна Кейт. — Андре го прочете. Той ми преведе текста.
— Може би трябва да потърсим отвън.
— Факлите бяха тук.
— Вярно.
Раздразнен, Крис се завъртя и хвърли поглед наоколо.
— За да състави ключа, Марсел се е нуждаел от начална точка — каза Кейт. — Не би използвал ковчег или саркофаг, защото той може да се измести. Трябвало му е нещо неподвижно. Нещо на стените.
— Или на пода.
— Да, или на пода.
Кейт стоеше до стената в дъното, където имаше малка каменна ниша. Отначало я помисли за миниатюрен олтар, но после видя следи от восък; явно там бяха слагали свещи. Забеляза още няколко подобни ниши. От вътрешната стена на нишата имаше изящно издълбано изображение на разперени птичи криле. Линиите се различаваха съвсем ясно, може би защото топлината от свещите бе пречила на плесента да расте.
Симетрия, помисли си тя.
Внезапно развълнувана, Кейт пристъпи към следващата ниша. Тук бяха изваяни две разлистени вейки бръшлян. Следващата — ръце, сплетени за молитва. Обиколи цялата зала, проверявайки нишите една по една.
Никъде нямаше крака.
Крис описваше с крак широки дъги по пода, стържейки плесента от камъка. Мърмореше си:
— Големи крака, големи крака…
Кейт го погледна и каза:
— Толкова съм глупава!
— Защо?
Тя посочи вратата зад него — вратата, през която бяха слезли тук. Личеше, че някога и тя е имала богата каменна украса, но сега не бе останало почти нищо.
Ала все още се виждаха следи от първоначалното изображение. Отляво и отдясно по каменната рамка се надигаха заоблени издатини. По пет от всяка страна, най-голямата — горе, най-малката — долу. Формата им не оставяше съмнение какво е трябвало да представляват.
По пет пръста от двете страни на вратата.
— О, Боже! — възкликна Крис. — Била е цялата проклета врата.
Кейт кимна.
— Великански крака.
— Защо са ги сложили тук?
Тя сви рамене.
— Понякога са слагали на входовете и изходите грозни, демонични изображения. Като символ за пропъждането на злите духове.
Бързо отидоха до вратата. Кейт отброи пет крачки, после четири и още девет. Озова се точно срещу ръждясала метална халка, вградена в стената. Двамата изпаднаха във вълнение от находката, но когато задърпаха, халката остана в ръцете им и се изрони на червеникави късчета.
— Сигурно сме сбъркали някъде.
— Опитай отново.
Кейт се върна и отброи пак, с по-малки крачки. Надясно, наляво, надясно. Застана пред друга част от стената. Но не виждаше нищо, освен плътна каменна зидария.
Разочарована, тя протегна ръка и се подпря на стената.
— Може би трябва да пробваш с още по-малки крачки — каза Крис.
— Или с по-големи.
Крис се приближи и спря край стената до нея.
— Не се вълнувай, ще го открием.
— Вярваш ли?
— Да, вярвам.
Отдръпнаха се от стената и тъкмо тръгваха към вратата, когато под тях прозвуча глух, тътнещ звук. Точно там, където бяха стояли, един голям камък от пода се плъзгаше настрани. Видяха каменни стъпала. Чуха далечния шум на река. Отворът зееше зловещ и мрачен.
— Бинго! — възкликна Крис.
03:10:12
В контролната кабина над транзитната площадка Гордън и Стърн гледаха втренчено монитора. Върху екрана се виждаха изображения на петте увредени стъклени контейнера. По тях постепенно изникваха малки бели точици.
— Това са местата на дефектите — каза Гордън.
Около всяка точка имаше мънички цифри, но те бяха прекалено дребни, за да се различат ясно.
