— Диаметър и дълбочина — поясни Гордън.
Стърн премълча. Компютърната симулация продължаваше. Резервоарите започнаха да се запълват с вода, изобразена чрез синя хоризонтална линия, която пълзеше нагоре. Върху всеки контейнер имаше две големи числа: общото тегло на водата и налягането на квадратен сантиметър стъкло в дъното, където натискът е най-силен.
Макар че виждаше стилизирано изображение, Стърн неволно затаи дъх. Синята линия пълзеше нагоре, нагоре…
Единият резервоар започна да пропуска — примигващо червено петно.
— Един пробит — уточни Гордън.
Водата се надигаше. Появи се пробив във втори резервоар, после по него пробяга червена назъбена линия.
— Един унищожен.
Стърн поклати глава.
— Точна ли е тази симулация според теб?
— Доста набързо я подготвихме. И данните са приблизителни.
На екрана се пръсна още един резервоар. Последните два се запълниха догоре без произшествия.
— И тъй — рече Гордън, — според компютъра три от петте резервоара няма да издържат.
— Ако го слушаш. Вярваш ли в това?
— Лично аз не вярвам — продължи Гордън. — Данните просто не достигат и компютърът прави цял куп предположения. Но според мен ще е най-добре да напълним тези резервоари в последния момент.
— Жалко, че няма начин да ги подсилим — каза Стърн.
Гордън рязко надигна глава.
— Как? Имаше ли идея?
— Не знам. Може би да запълним дупчиците с пластмаса или някаква смола. А може и…
Гордън поклати глава.
— Каквото и да направим, трябва да е еднакво навсякъде. Да покрие равномерно цялата повърхност на резервоарите. Съвършено равномерно.
— Не виждам начин да го направим — каза Стърн.
— Не и за три часа — добави Гордън. — А само толкова ни остава.
Стърн седна и се навъси. Кой знае защо, из главата му се въртяха мисли за автомобилни състезания. Пред очите му прелитаха образи. „Ферари“. Стив Маккуин. Формула едно. Рекламното човече на „Мишелин“ с тяло от автомобилни гуми. Жълтата емблема на „Шел“. Колела на грамадни камиони, съскащи по мокрия асфалт.
Та аз дори не обичам колите, помисли той. В Ню Хейвън си бе купил стар фолксваген и с това се изчерпваше всичко. Явно мозъкът му се мъчеше да избяга от неприятната истина — от нещо, което искаше да приеме.
Рискът.
— Значи просто пълним резервоарите в последния момент и стискаме палци? — попита Стърн.
— Именно — отвърна Гордън. — Точно това ще направим. Има известни трудности. Но мисля, че ще стане.
— Има ли друг вариант? — попита Стърн.
Гордън поклати глава.
— Да отложим прибирането им. Да не позволим на приятелите ти да се върнат. Да докараме нови стъкла без дефекти и да започнем отначало.
— Колко време ще трябва?
— Две седмици.
— Не — каза Стърн. — Не можем да си го позволим. Трябва да действаме.
— Точно така — кимна Гордън. — Трябва.
02:55:14
Марек и Джонстън се изкачваха по винтовата стълба. Горе със самодоволна усмивка ги посрещна Дьо Кер. Отново стояха върху широките бойници на Ла Рок. Наблизо Оливър крачеше напред-назад, изчервен и ядосан.
— Усещате ли миризмата? — викна той, сочейки към полето, където продължаваше да приижда войската на Арно.
Свечеряваше се; слънцето бе залязло и Марек предположи, че часът е около шест. Но в гаснещата светлина се виждаше, че хората на Арно вече са сглобили цяла дузина требушети, разположени в шахматен ред из ливадите. След злополуката с първата стрела те бяха увеличили разстоянието между машините, тъй че в най-лошия случай да пострада само една.
Отвъд требушетите димяха огньове, около които се събираха групи войници. Още по-далече на тъмния фон на гората се белееха стотици шатри.
Марек си помисли, че гледката е съвсем обикновена. Началото на обсада. Чудеше се какво толкова е разстроило Оливър.
Откъм димящите огньове долиташе остър, тръпчив мирис. Миризмата напомняше за изолация на покриви. И имаше защо — веществото бе същото.
— Усещам, милорд — обади се Джонстън. — Това е катран.
Изражението на Джонстън издаваше, че и той недоумява защо се тревожи Оливър. В обсадната тактика беше нещо съвсем нормално да се обстрелват крепостните стени с горящ катран.
— Да, да — потвърди Оливър, — катран. Естествено, че е катран. Но това не е всичко. Не надушвате ли? Те смесват нещо с катрана.
Марек подуши въздуха и си помисли, че навярно Оливър има право. Чистият катран гаснеше лесно. Затова обикновено го смесваха с други съставки — нафта, кълчища или сяра, — за да се получи по-силно горяща смес.
— Да, милорд — каза Джонстън. — Надушвам.
— И какво е това? — попита Оливър с обвинителен тон.
— Церония, ако не греша.
— Наричана още „гръмотевичен камък“?
— Да, милорд.
— А използваме ли и ние този гръмотевичен камък?
— Не, милорд…
— А! Така си и мислех!
Оливър кимна на Дьо Кер, сякаш подозренията им се потвърждаваха. Несъмнено зад тази интрига стоеше Дьо Кер.
— Милорд — каза Джонстън, — ние не се нуждаем от гръмотевичен камък. Имаме нещо по-добро. Използваме чиста сяра.
— Но сярата не е същото — възрази Оливър, хвърляйки нов поглед към Дьо Кер.
— Същото е, милорд. Когато гръмотевичният камък бъде смлян ситно, от него се извлича сяра.
Оливър изсумтя. Пак закрачи напред-назад. Нацупи се.
— И откъде — запита накрая той — се е сдобил Арно с този гръмотевичен камък?
— Не мога да кажа — отвърна Джонстън, — ала гръмотевичният камък е известен на войниците много отдавна. Още Плиний го споменава.
— Измъквате се с хитрини, магистре. Не ви питам за Плиний. Говорим за Арно. Този човек е невежо прасе. Той изобщо не може да знае, че съществува церония, наричана още гръмотевичен камък.
— Милорд…
— Освен, ако някой му помага — довърши мрачно Оливър. Къде са в момента чираците ви?
— Чираците ли?
— Хайде, магистре, не го усуквайте повече.
Джонстън махна с ръка към Марек.
