— Този проход може да е дълъг петнайсет километра — каза Крис. После добави: — Но се надявам да не е.
След като преодоляха издадената скала, те видяха тунел, който се отклоняваше от пещерата край мрачното езеро. Проходът бе висок около метър и половина, а на ширина имаше не повече от метър. Но край брега на езерото бе привързана съвсем малка дървена лодка. Тя се полюшваше и тихичко блъскаше, скалата.
Кейт се обърна.
— Какво мислиш? Да вървим пеш или да вземем лодката?
— Да я вземем — каза Крис.
Седнаха в лодката. Вътре имаше гребла. Кейт държеше факлата, а Крис хвана греблата и подкара напред удивително бързо, защото течението му помагаше. Плаваха по подземната река.
Кейт се тревожеше за времето. Предполагаше, че им остават не повече от два часа. Значи трябваше да стигнат до замъка, да намерят професора и Марек, после да се измъкнат на открито, за да могат да повикат машините — и всичко това само за два часа.
Радваше се, че течението ги носи бързо през пещерата. Факлата в ръцете й съскаше и пращеше. После чуха глухо шумолене, сякаш издавано от хартии, подмятани по вятъра. Звукът се засили. Чуха цвърчене.
Звукът долиташе от дълбините на пещерата.
Кейт погледна въпросително Крис.
— Вечер е — каза Крис.
В този момент тя ги видя — изпървом само няколко, после мъглив облак, после безброй прилепи, излитащи от пещерата като кафяв поток над главите им. Усети полъха на стотици пляскащи криле.
Прилепите продължиха да се нижат из въздуха още няколко минути, после отново настана тишина, нарушавана само от прашенето на факлата.
Лодката се плъзгаше напред по черната вода.
Факлата почна да гасне. Кейт бързо запали една от другите, които Крис бе взел от параклиса. Първоначално бяха четири, сега оставаха три. Щяха ли да им стигнат, докато се измъкнат на бял свят? Какво щяха да правят, ако последната факла изгаснеше? А им оставаше още път — може би километри. Щяха ли да лазят напред из мрака, търсейки опипом пътя си дни наред? Щяха ли да се спасят, или да загинат тук, в тъмнината?
— Престани — каза Крис.
— Кое?
— Не мисли за това.
— За кое?
Крис се усмихна.
— Всичко върви добре. Ще се справим.
Тя не го попита откъде знае. Но думите му донякъде я успокоиха, макар да усещаше, че самият той не е уверен.
Бяха минали по лъкатушна, много ниска галерия, но сега отпред се разкри огромна пещерна зала с провиснали сталактити, достигащи на места до пода или водата. Във всички посоки трепкащата светлина на факлата избледняваше и чезнеше сред мрака. Все пак Кейт различи пътека покрай тъмния бряг. Очевидно тя прекосяваше цялата пещера.
По-тясна и по-бърза, реката се провираше между сталактитите. Би приличала на блато в Луизиана, ако не се намираше под земята. Но, така или иначе, напредваха бързо; Кейт усети прилив на увереност. С тая скорост можеха да изминат петнайсет километра за броени минути. Все пак имаха шанс да се справят за два часа. Дори с лекота.
Злополуката дойде толкова бързо, че тя едва осъзна какво става.
— Кейт! — възкликна Крис.
Тя извърна глава тъкмо навреме, за да види как край ухото й прелита сталактит. После камъкът блъсна главата й, блъсна и факлата… ивицата горящото платно се откъсна от пръчката и Кейт я видя като в забавен филм как пада към отражението си в черната водна повърхност. Пламъкът запращя и изгасна.
Озоваха се в пълен мрак.
Кейт ахна.
Никога не бе срещала подобен мрак. Нямаше и искрица светлина. Чуваше звънтенето на капки, долавяше лек хладен полъх, усещаше огромното пространство наоколо. Лодката продължаваше напред; блъскаха се безредно в сталактитите. Кейт чу пъшкане, после лодката бясно се разлюля и откъм кърмата долетя плясък.
— Крис?
Тя опита да не се поддаде на паниката.
— Крис! Крис, какво да правим сега?
Отговори й само ехото.
01:33:00
В ранната нощ небето преливаше от тъмносиньо към черно и по него се разсипваха безброй звезди. Приключил засега с хвалбите и заплахите, лорд Оливър бе отишъл с Дьо Кер да вечеря в голямата зала. Оттам долитаха викове и буйни песни; рицарите на Оливър пиеха преди сражението.
Марек вървеше с Джонсън към арсенала. Погледна гривната. Броячът показваше 01:32:14. Професорът не попита колко време остава и Марек премълча. Точно тогава чу мощно фучене. Хората по бойниците изкрещяха, когато грамадна огнена маса се запремята във въздуха над крепостната стена и полетя към вътрешния двор.
— Започва се — отбеляза спокойно професорът.
Огънят се стовари на двайсет метра от тях. Марек различи сред пламъците умрял кон с изпружени крака. Лъхна го мирис на горяща козина и плът. Мазнината пращеше и пукаше.
— Господи! — прошепна Марек.
— Отдавна е мъртъв — каза Джонстън, сочейки вкочанените крака. — Обичат да мятат мърша във вражеските крепости. Тепърва ще видим и по-лошо.
Войници се втурнаха с кофи вода да гасят огъня. Джонстън тръгна към барутния склад. Петдесетте души още седяха там и раздробяваха съставките. Един от тях разбъркваше в широка каца кафява смес от смола и негасена вар.
Докато гледаше работата, Марек чу ново фучене отвън. Нещо тежко изтрополя върху покрива; всички свещи по первазите подскочиха. Чу как отгоре хората викат и тичат.
Професорът въздъхна.
— Улучиха от втория опит — каза той. — Точно от това се боях.
— Какво?
— Арно знае, че има оръжейница и горе-долу къде се намира… Тя се вижда от върха на хълма. Ако ни улучи със запалителен снаряд, ще предизвика големи щети.
— Всичко ще избухне — каза Марек, оглеждайки натрупаните торбички барут. Обикновено средновековният барут не предизвикваше експлозии, но те бяха доказали пред Оливър възможностите на своя.
— Да, ще избухне — потвърди Джонстън. — И много хора в замъка ще загинат; ще настане паника и в централния двор ще пламне огромен пожар. За да го гасят, войниците ще трябва да напуснат стените. А да сториш такова нещо по време на обсада…
— Арно ще докара стълби.
— Да, незабавно.
— Но може ли наистина Арно да вкара огън в това помещение? — попита Марек. — Каменните стени са дебели над половин метър.
— Не през стените. През покрива.
— Но как…
