— Единият е тук. Доколкото разбрах, вторият е мъртъв, а за третия нямам вест.
— А аз вярвам — каза Оливър, — че знаете много добре къде са. Точно сега и двамата работят в лагера на Арно. Тъй се е сдобил с онзи проклет камък.
Марек слушаше разговора с растяща тревога. Дори и в най-спокойни моменти Оливър не изглеждаше уравновесен. Сега, пред надвисналата атака, го обземаше истинска параноя… подклаждана от Дьо Кер. Оливър бе станал опасен и непредвидим.
— Милорд… — започна Джонстън.
— А вярвам и в онуй, що подозирах от самото начало! Вие сте изчадие на Арно, тъй като престояхте три дни в манастира, а игуменът е негов съучастник.
— Милорд, ако ме изслушате…
— Няма. Вие ще слушате. Вярвам, че работите против мен, че въпреки упоритото си отричане вие или вашите чираци знаете тайния вход към замъка и че възнамерявате да избягате в последния момент — може би още тази нощ в суматохата, когато нападне Арно.
Марек полагаше усилия да запази лицето си безизразно. Разбира се, точно това възнамеряваха да сторят, ако Кейт откриеше входа на тунела.
— Аха! — възкликна Оливър, сочейки Марек. — Виждате ли? Той стиска зъби. Знае, че говоря истината.
Марек понечи да възрази, но Джонстън го хвана за рамото. Самият професор поклати глава, без да говори.
— Какво? Нима искате да предотвратите признанието му?
— Не, милорд, защото предположенията ви са погрешни.
Оливър го изгледа свирепо и пак закрачи напред-назад.
— Тогава донесете оръжията, които ви заръчах да изработите.
— Милорд, смесването на барута изисква дълги часове работа.
— След дълги часове ще е твърде късно.
— Милорд, всичко ще бъде готово навреме.
— Лъжете, лъжете, лъжете! — Оливър се завъртя, тропна с крак и отправи поглед към обсадните машини. — Вижте равнината. Гледайте как се готвят. А сега отговорете, магистре. Къде е той!
Кратко мълчание.
— За кого питате, милорд?
— Арно! Къде е Арно! Войската му се събира за атака. Той винаги тръгва начело. Ала сега го няма. Къде е?
— Милорд, не мога да знам…
— И вещицата от Елтъм е там — виждате ли я до машините? Виждате ли? Гледа ни. Тая проклета жена.
Марек бързо се завъртя. Наистина сред войниците крачеха лейди Клеър и сър Даниъл. Марек усети как сърцето му трепва от този поглед към нея, макар че не знаеше защо й е да се приближава толкова до обсадната линия. Тя гледаше върха на стената. Внезапно спря. И Марек с някаква странна увереност си помисли, че го е видяла. Обзе го почти непреодолимо желание да размаха ръка, но се удържа. Не можеше да го стори, докато кипналият Оливър сумтеше край него. Но ще ми е мъчно за нея, когато се върна, помисли той.
— Лейди Клеър — изръмжа Оливър — е съгледвачка на Арно. Такава си беше от самото начало. Тя пусна людете му в Кастелгард. Без съмнение е скроила всичко заедно с вероломния игумен. Но къде е самият злодей? Къде е свинята Арно? Няма го никакъв.
Настана напрегнато мълчание. Оливър се усмихна зловещо.
— Милорд — започна Джонстън, — разбирам вашите трево…
— Не разбирате! — Оливър тропна с крак и ги огледа свирепо. После нареди: — Идвайте с мен. И двамата.
Повърхността на водата бе черна и мазна, вонята й се усещаше дори от десет метра височина. Стояха до кръгъл кладенец, разположен дълбоко в подземията на замъка. Стените наоколо бяха сиви и влажни, едва осветени от примигващите факли.
По сигнал на Оливър един войник завъртя желязното колело до кладенеца. От дълбоката вода с трополене изпълзя масивна верига.
— Наричат това място Банята на милейди — каза Оливър. — Изградил го е Франсоа льо Гро, който си падал по тия неща. Казват, че Анри дьо Рено издържал тук десет години, преди да умре. Хвърляли му живи плъхове, които убивал и изяждал сурови. Десет години.
Водата се разлюля, тежка метална клетка изпълзя от нея и се надигна във въздуха, ръсейки едри капки. Решетките бяха черни и слузести. Вонята стана непоносима.
Гледайки как клетката се издига, Оливър каза:
— Магистре, в Кастелгард обещах да ви убия, ако ме измамите. Ще се изкъпете в Банята на Милейди.
Той изгледа двамата с напрегнати, безумни очи.
— Признайте си незабавно.
— Милорд, нямам какво да призная.
— Тогава няма и от какво да се страхувате. Но чуйте добре, магистре. Ако открия, че вие или вашият чирак знаете тайния вход към замъка, ще ви заключа на това място, от което не ще избягате до края на живота си, и ще ви оставя тук, в мрака, да умрете от глад и да гниете навеки.
В ъгъла Робърт дьо Кер си позволи лека усмивка.
02:22:13
Стъпалата водеха надолу към мрака. Кейт слезе първа с факла в ръката. Крис я последва. Минаха през тесен тунел, който изглеждаше изсечен от човешка ръка, после навлязоха в много по-широко подземие. Това вече бе естествена пещера. Нейде високо отляво зърнаха бледа светлинка; там навярно имаше вход към пещерата.
Скалата под нозете им продължаваше да се спуска. Кейт различи отпред тъмно водно пространство и чу шума на река. Из въздуха се носеше силна сладникаво-кисела миризма, напомняща мирис на урина. Кейт се изкатери по няколко скали и стигна до водата от другата им страна. Край нея имаше тясна пясъчна ивица.
И в пясъка видя отпечатък от човешка следа.
Няколко отпечатъка.
— Не са скорошни — каза Крис.
— Къде е пътят? — попита тя.
После го видя отляво — изкуствено изсечена пътека в скалата, по която можеше да се заобиколи езерото.
Тя тръгна напред.
Пещерите не я плашеха. Заедно с приятелите си алпинисти бе посетила няколко в Колорадо и Ню Мексико. Кейт се промъкна по тясната скална площадка, забелязвайки тук-там човешки следи и бледи драскотини по скалата, оставени може би от върховете на мечове.
— Знаеш ли — каза тя, — пещерата не може да е много дълга, ако са я използвали, за да пренасят вода в замъка при обсада.
— Само че не са я използвали — възрази Крис. — Замъкът има собствен водоизточник. Може да са носили храна или други запаси.
— Дори и така да е. Колко път може да са минавали?
— През четиринайсети век — каза Крис — селяните са изминавали по трийсет километра на ден, без да им мигне окото. Понякога и повече. Дори поклонниците са вървели по двайсетина километра дневно, а в групите им е имало жени и старци.
— О… — промърмори Кейт.
